Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Вместо това обаче, той отвори едно чекмедже на нощната масичка, където държеше малката си плоска бутилка с джуджешка ракия. Нямаше я! Карамон се намръщи. „Значи Тика отново си прави шегички с мен, така ли!“ Усмихвайки се самодоволно, той тръгна, препъвайки се, към големия сандък за дрехи в другия край на стаята. Вдигна капака и затършува сред блузите, ризите и панталоните, които вече нямаше да станат на отпуснатото му тяло. Ето я и нея, пъхната в един стар ботуш.

Карамон измъкна бутилката с обич, отпи една голяма глътка от огнената течност, оригна се и въздъхна с облекчение. Ето, ударите с чук в главата му изчезнаха. Той се огледа наоколо. Джуджетата, ако искат, да си стоят под леглото. Хич не го беше грижа.

От съседната стая се чу дрънчене на глинени съдове. Тика! Карамон бързо сръбна още една глътка и пъхна шишето обратно в ботуша. След като затвори капака много, много тихо, той се изправи, прокара ръка през сплъстените си коси и тръгна към голямата всекидневна. Пътьом зърна отражението си в едно огледало.

— Да си сменя ризата — промърмори той пресипнало.

След дълго дърпане и теглене грамадният мъж смъкна мръсната риза от гърба си и я хвърли в ъгъла. Може би трябва да се измие? Ами, ами! Да не е някое момиченце! Да, той миришеше — но това беше мъжествена миризма. И много жени я харесваха, намираха я за привлекателна, намираха него за привлекателен. Никога не се оплакваха, нито му натякваха това или онова, за разлика от Тика. Защо тя не можеше да го приеме такъв, какъвто е? Навличайки с усилие чистата риза, която намери в единия край на леглото, той се изпълни със самосъжаление. Никой не го разбираше… животът беше тежък… минаваше през труден период… но това щеше да се промени… само да мине още малко време… и някой ден — може би още утре…

Карамон се отправи с клатушкане към вратата на спалнята и опитвайки се да си придаде възможно най-безгрижен вид, влезе несигурно в подредената, чиста всекидневна, където седна тежко на един стол до масата за хранене. Столът изскърца под огромното му тяло и Тика се извърна.

Улавяйки погледа й, Карамон въздъхна тежко. Тика беше бясна — отново. Опита се да й се усмихне, но постигна само някаква сладникава гримаса, която никак не му помогна. С подскачащи от гняв червени къдрици, тя се завъртя като вихрушка и изчезна в кухнята. Карамон трепна, когато чу дрънченето на тежките метални тенджери. Звукът отново върна джуджетата с техните чукове. Малко по-късно Тика се появи с голям съд с все още цвъртящ бекон, печени царевични питки и яйца. Тя тръшна чинията пред него с такава сила, че питките подскочиха във въздуха половин педя.

Карамон потрепна отново. За миг се зачуди дали може да хапне, преценявайки деликатното състояние на стомаха си, а след това кисело напомни на корема си кой е господарят. Беше изгладнял. Дори не помнеше последния път, когато яде. Тика седна припряно на стола до него. Вдигайки поглед, той видя зелените й очи да припламват. Луничките на лицето й ясно изпъкваха — сигурен знак, че е страшно ядосана.

— Е, добре — изръмжа Карамон, тъпчейки храна в устата си. — Какво да направя сега?

— Ти не помниш. — Това беше твърдение, а не въпрос.

Карамон се замята тревожно в мъглявите кътчета на ума си. В съзнанието му се пробуди някакъв смътен спомен. Беше ходил някъде миналата нощ. Целия ден си стоя у дома и се подготвяше. Даде обещание на Тика, но после го подгони жажда. Плоското шише беше празно. Прескочи до „Коритото“ за едно бързо сръбване, след това отиде… къде… защо…

— Трябваше да се погрижа за някои работи — каза Карамон, отбягвайки погледа на Тика.

— Да, видяхме ги твоите работи — сряза го тя ядосано. — Твоите работи те накараха да се строполиш в несвяст в краката на Танис.

— Танис! — Карамон изтърва вилицата си. — Танис… миналата нощ… — С измъчен стон грамадният мъж зарови подутата си от болка глава в шепите си.

— Вчера стана направо за смях — продължи Тика задавено. — Пред целия град и пред половината елфи от Крин. Да не говорим пък за старите ни приятели. — Тя се разплака тихо. — Нашите най-добри приятели…

Карамон простена отново и също се разрида.

— Защо? Защо? — захълца той. — Защо точно Танис от всички… — Искрените му самообвинения бяха прекъснати от силно чукане на входната врата.

— Сега пък какво има? — измънка Тика, ставайки и бършейки сълзите си с ръкава на блузата. — Може би все пак това е Танис. — Карамон вдигна глава. — Опитай се поне да изглеждаш като човека, който някога беше — каза му Тика шепнешком и се завтече към вратата.