Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Как може да пие тази гадост? — попита Танис Речен вятър, докато двамата влачеха пияния мъж към вратата, следвани от притеснената Тика.

— Преди време видях как един войн стана жертва на това проклятие — промърмори Речен вятър. — Той падна от една скала и загина, преследван от създания, които бяха само в неговата глава.

— Трябваше да остана… — прошепна Танис.

— Не можеш да водиш чужда битка, приятелю — отсече Речен вятър. — Особено, когато тя е между един човек и собствената му душа.

Беше минало полунощ, когато Танис и Речен вятър домъкнаха Карамон до дома му, хвърляйки го безцеремонно в леглото. Танис никога не се беше чувствал толкова уморен през живота си. Раменете го боляха от мъкненето на отпуснатото тяло на грамадния войн. Беше изтощен и изчерпан, а приятните спомени от миналото сега бяха като стари рани — отворени и кървящи. На това отгоре до зазоряване му предстоеше да язди още часове наред.

— Бих искал да мога да остана — каза той отново на Тика, докато стояха с Речен вятър пред вратата й, загледани в мирно спящия град Утеха. — Чувствам се отговорен…

— Не, Танис — отвърна Тика тихо. — Речен вятър е прав. Не можеш да водиш тази война. Сега си имаш свой собствен живот. Освен това не можеш да сториш нищо. Дори е възможно положението да стане още по-лошо, ако се намесиш.

— Предполагам, че е така — намръщи се Танис. — Тъй или иначе ще бъда тук след една седмица. Тогава ще поговоря с Карамон.

— Много мило от твоя страна — въздъхна Тика и след кратко мълчание смени темата на разговора. — Между другото, какво имаше предвид лейди Кризания, когато спомена за някакъв кендер, който щял да дойде тук? За Тасълхоф ли става дума?

— Да — отвърна Танис, почесвайки се по брадата. — Идването му по някакъв начин е свързано с Рейстлин, макар да не знам точно как. Натъкнахме се на Тасълхоф в Палантас. Той поде дългите си истории и аз я предупредих, че само половината от казаното от него е истина и тази половина вероятно е някаква безсмислица. Кендерът обаче, навярно е успял да я придума да го изпрати да търси някого, който според нея можел да й помогне да върне Рейстлин в правия път!

— Тази жена може и да е свята жрица на Паладин — поде Речен вятър строго, — и дано боговете ми простят, че говоря така за един от техните избраници, но си мисля, че е луда. — След като изказа това мнение, той преметна лъка си през рамо и се приготви да тръгва.

Танис поклати глава. Сетне прегърна Тика и я целуна.

— Боя се, че Речен вятър е прав — каза й той тихо. — Дръж под око лейди Кризания, докато е тук. Ще поговоря с Елистан за нея, когато се върна. Питам се, доколко той е бил наясно с нейния налудничав план. А, и ако Тасълхоф се появи тук, гледай да не го изпускаш от поглед. Не искам изведнъж да изскочи изневиделица в Квалиност! Така и така ще си имам достатъчно грижи с Портиос и елфите!

— Разбира се, Танис — промълви Тика. За момент тя се сгуши в него, търсейки утеха в силата и състраданието, което усещаше в гласа и докосването му.

Танис се поколеба, но не я освободи от прегръдката си. Не му се искаше да я пуска. Надниквайки в малката къщичка, той чу Карамон да подвиква нещо насън.

— Тика… — заговори той.

Но тя се отдръпна от него.

— Тръгвай, Танис — каза младата жена решително. — Чака те дълъг път.

— Тика, бих искал… — Каквото и да кажеше, щеше да бъде безполезно и двамата знаеха това.

Обръщайки се бавно, Танис последва Речен вятър с тежки стъпки.

Докато ги наблюдаваше да се отдалечават, на устните на Тика трепна усмивка.

— Ти си много мъдър, Танис Полуелф — каза си тя, докато стоеше на верандата. — Но този път грешиш. Лейди Кризания не е луда. Тя е влюбена.

Армия от джуджета маршируваше из стаята и докато крачеха, обкованите им с желязо обувки издаваха глух звук: ТУП, ТУП, ТУП… Всяко джудже имаше чук в ръката си и минавайки покрай леглото, го стоварваше силно върху главата на Карамон. Огромният мъж простенваше и размахваше немощно ръце.

— Махайте се! — мърмореше той. — Махайте се!

Но джуджетата не се махнаха, а вместо това вдигнаха леглото му на силните си рамене и го завъртяха бързо във въздуха, като продължаваха да маршируват и да трополят с ботушите си по дървения под: ТУП, ТУП, ТУП.

Карамон почувства надигане в стомаха си. След няколко отчаяни опита, накрая той успя да скочи от въртящото се легло и залитна тромаво към нощното гърне в ъгъла. След като повърна, се почувства по-добре. Джуджетата изчезнаха, макар да подозираше, че само са се скрили под пода в очакване да легне отново.