Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Младата жена дръпна резето и отвори.

— Отик? — каза тя смаяно. — Какво е… за кой е тази храна?

Старият топчест съдържател на странноприемницата стоеше на вратата с чиния, от която се вдигаше пара. Той надникна зад Тика.

— Няма ли я тук? — попита той учудено.

— За кого говориш? — отвърна тя в недоумение. — Тук няма никой.

— О, Боже! — Лицето на Отик стана сериозно. Той посегна разсеяно и си взе от храната в чинията. — Значи конярчето е било право. Тя е заминала. А аз й приготвих такава хубава закуска.

— Кой е заминал? — пожела да научи Тика, която вече губеше търпение и се чудеше дали Отик не говори за Дезра.

— Лейди Кризания. Тя не е в стаята си. Багажът й също го няма. Конярчето ми каза, че дошла тази сутрин при него, казала му да оседлае коня й и потеглила на път. Мислех си…

— Лейди Кризания! — ахна Тика. — Заминала е сама! Тя, разбира се, е в състояние да…

— Какво? — попита Отик, предъвквайки залъка си.

— Нищо — каза Тика пребледняла. — Нищо, Отик. Ъъъ… най-добре се върни в странноприемницата. Аз ще… може да закъснея малко днес.

— Разбира се — каза Отик учтиво, зървайки Карамон да седи прегърбен над масата. — Ела, когато можеш. — Сетне той си тръгна, хапвайки пътьом и Тика затвори вратата след него.

Карамон видя жена си да се връща и понеже знаеше, че го очаква мъмрене, стана тромаво на крака.

— Не се чувствам много добре — каза той. Сетне тръгна със залитане и клатушкане към спалнята и затръшна вратата след себе си. Тика чу отвътре да идват горестни ридания.

Тя седна замислено на масата. Лейди Кризания бе заминала. Бе тръгнала да намери Уейритската гора сама. Или по-скоро бе тръгнала да я търси. Според легендата никой досега не бе намирал гората. Тя намирала човека! Тика потръпна, спомняйки си разказите на Карамон. Страховитата гора я имаше на картите, но при сравнение мястото й никога не съвпадаше. И до нея винаги стоеше предупредителен знак за опасност. В самото й сърце се издигаше Кулата на върховните жреци на Уейрит, където бе съсредоточена цялата власт на маговете на Ансалон. Или почти цялата…

Взимайки внезапно решение, Тика стана от масата и отвори рязко вратата на спалнята. Когато влезе вътре, намери Карамон, проснат на леглото, да хлипа и да хълца като дете. Младата жена не допусна тази тъжна гледка да размекне сърцето й и пристъпи непоколебимо към големия сандък за дрехи. После вдигна капака, затършува из вехториите вътре, попадна на плоската бутилка, но просто я хвърли в ъгъла на стаята. И след това, на самото дъно, тя намери онова, което търсеше.

Бронята на Карамон. Тика хвана каишката на набедреника, изправи се и запрати лъскавия метал право в него.

Набедреникът го удари по рамото и падна на пода с дрънчене.

— Ох! — извика грамадният мъж и се надигна от леглото. — В името на Бездната, Тика! Остави ме на мира, защото…

— Тръгваш след нея — заяви Тика решително и извади друга част от бронята. — Тръгваш след нея и, ако се наложи, ще те изкарам оттук с ръчна количка!

— Ъъъ, простете — рече кендерът на един мъж, който се мотаеше покрай пътя в покрайнините на Утеха. Мъжът незабавно сложи ръка върху кесията си. — Търся дома на един мой приятел. Всъщност на двама мои приятели. Единият от тях е жена, хубава жена с къдрави червени коси. Името й е Тика Уейлан…

Гледайки намръщено кендера, онзи махна с палец назад.

— Ей там.

Кендерът завъртя глава.

— Там? — рече той и вдигна ръка в указаната му посока. — Онази наистина великолепна къща в новата валенова горичка?

— Какво? — Мъжът се изсмя язвително. — Как я нарече? Наистина великолепна? Добре го каза. — Все така хихикайки, той продължи нататък, като пътьом броеше монетите в кесията си.

„Колко грубо!“, помисли си Тас и разсеяно пъхна джобния нож на мъжа в една от кесиите си. След това забрави бързо за случилото се и се отправи към дома на Тика. Погледът му се спираше гальовно на всеки детайл от изисканата къща, гушнала се на сигурно сред клоните на едно кротко растящо валеново дърво.

— Толкова се радвам за Тика — обърна се Тас към някаква ходеща купчина дрехи, която крачеше край него. — И за Карамон също — добави той. — Тика никога не е имала свой собствен дом. Колко ли горда се чувства сега!

Когато наближиха постройката, Тас забеляза, че това е една от по-хубавите къщи в града. Тя беше изградена в съзвучие с вековните традиции на Утеха. Изящните извивки на сводестите фронтони сякаш бяха част от самото дърво. Всяка от стаите се издаваше малко напред от основната част на постройката, а дъските бяха шлифовани и издълбани, така че да приличат на дървесен ствол. Конструкцията беше съобразена с формата на валена, а тихата хармония между човешкото и природното творение радваше окото. Тас почувства в сърцето му да се разлива топлина, когато си помисли, че двамата му приятели строят и живеят в такъв чудесен дом. И после…