Маргарет Вайс - Времето на близнаците

До вечерта Карамон успя да се натряска здраво.

Когато Тасълхоф и Бупу настигнаха грамадния мъж, той стоеше по средата на пътеката и пресушаваше последните остатъци от джуджешката ракия в плоското си шише. Беше отметнал глава назад, за да не изпусне нито капка. Когато приключи с шишето, Карамон го свали и надникна в него с огорчение. Сетне залитна несигурно и го разклати.

— Нищо не е останало — чу го да мънка нещастно Тас.

Сърцето на кендера се сви.

— Сега вече го загазих — рече си той злощастно. — Не мога да му кажа за изчезналата странноприемница. Не и докато е в това състояние! Само обърках още повече нещата!

Той, обаче, разбра цялата сериозност на положението едва когато се приближи до Карамон и го тупна по рамото. Големият мъж се завъртя бързо, обзет от пиянска тревога.

— Какво штава? Кой е там? — Карамон обходи с поглед бързо притъмняващата гора.

— Аз съм, тук долу — каза Тас тихо. — Аз… аз исках само да ти кажа, че съжалявам, Карамон и…

— Ъ? О… — Карамон залитна назад и се вторачи в него с глуповата усмивка. — О, здравей, малки приятелю. Кендер… — погледът му се отклони към Бупу — и бла-бла-блатно джудже — завърши той набързо и после се поклони. — Как ше казвате?

— Какво? — попита Тас.

— Как ше казвате? — повтори Карамон с достойнство.

— Познаваш ме, Карамон — отвърна Тас озадачено. — Аз съм Тасълхоф.

— А аз Бупу — намеси се женското блатно джудже и лицето му просия очевидно с надеждата, че това е нова игра. — А ти кой?

— Много добре знаеш кой е… — каза Тас ядосано и сетне едва не си глътна езика, когато отговорът на Карамон дойде.

— Аз съм Рейстлин — заяви големият мъж тържествено и отново се поклони. — Велик… и мо… могъщ магесник.

— О, хайде Карамон! — поде Тас възмутено. — Извиних ти се вече и затова недей…

— Карамон? — Едрият мъж отвори широко очи и сетне ги присви лукаво. — Карамон е мъртъв. Аз го убих. Някога много отдавна в Ку… Кулата на Връховноточарадейство.

— В името на брадата на Реоркс! — промълви Тас.

— Той не Рейстлин! — изсумтя Бупу презрително и се вгледа в него подозрително. — Нали?

— Разбира се, че не е — тросна й се Тасълхоф.

— Това не забавна игра! — отсече Бупу, изпълнена с решимост. — Мен не харесва! Него не хубав мъж. Него дебел пияница. Мен отива вкъщи. — Тя се огледа наоколо. — Къде път за вкъщи?

— Не сега, Бупу! — „Какво става тук?“, питаше се Тас безрадостно. Сетне се хвана за косата и здраво се оскуба. Очите на кендера се наляха със сълзи, но после той въздъхна с облекчение. За миг си помисли, че неволно е задрямал и се е озовал в някакъв причудлив сън.

Но очевидно всичко беше истинско — твърде истинско. Или поне за него. За Карамон нещата стояха по съвсем различен начин.

— Гледай сега — каза той важно, докато се олюляваше напред-назад. — Ще направя едно магишескозаклинание. — Вдигайки ръце нагоре, той забръщолеви несвързано. — Пепелипрах и плъхови гнезда! Горри! — И сетне посочи едно дърво. — Пуф! — каза тихо той и се люшна назад. — Хайде, избухни в пламъци! Нагоре! Нагоре! Гори, гори, гори… като клетия Карамон. — Грамадният мъж залитна и тръгна клатушкайки се по пътеката.

— „Всички ханджийки те обичат“ — запя той. — „Всеки пес е твой приятел. Каквото ти е на шърце, това ти и е на ушта…“

Кършейки ръце, Тас се затича след него. После подир тях припна и Бупу.

— Дърво не запалило — каза тя строго на Тас.

— Зная! — изпъшка кендерът. — Той само… само си мисли, че…

— Той лош магьосник. Сега мой ред — Бупу затършува в огромната чанта, която от време на време я препъваше и малко по-късно с тържествуващ вик извади оттам един съвсем вкочанен и несъмнено мъртъв плъх.

— Не сега, Бупу — започна Тас, чувствайки как се разделя с последните останки от здравия си разум. Карамон, който все още вървеше пред тях, бе спрял да пее и крещеше нещо с намерението да покрие гората с паяжини.