Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Потънал в мислите си, Карамон не обръщаше почти никакво внимание на двубоя на арената. Той беше между Червения минотавър, наречен така заради червеникавата козина, която покриваше животинското му лице, и един млад гладиатор-новак, пристигнал в школата само преди няколко седмици. Исполинът бе наблюдавал тренировките му със снизходителна усмивка.

Но по едно време той усети, че застаналият до него Ферагас настръхва целият. Карамон веднага отмести поглед към арената.

— Какво стана?

— Тризъбецът — каза тихо Ферагас. — Виждал ли си някога такъв в тренировъчната зала?

Исполинът се втренчи в оръжието на Червения минотавър, примижавайки под силното слънце, което пламтеше от зеленото, оцъклено небе. Сетне бавно поклати глава. Почувства как гневът се надига у него. Младият мъж бе далеч по-слаб от минотавъра, който имаше опит на арената от много месеци и дори оспорваше първенството на отбора на Карамон. Единствената причина да издържи досега беше театралниченето на чудовището, което се щураше насам-натам, разигравайки войнствена ярост, извикваща само присмех сред зрителите.

— Това е истински тризъбец. Арак несъмнено е решил да пожертва младежа — промърмори Карамон. — Ето вижте, оказах се прав — добави исполинът и посочи три кървави резки върху гърдите на младия гладиатор.

Ферагас не каза нищо и само хвърли кратък поглед към Кийри, която вдигна рамене.

— Какво означава това? — изкрещя Карамон, за да надвика рева на тълпата. Червеният минотавър току-що бе препънал новака и го бе приковал към тепиха с остриетата на тризъбеца си около врата му.

Младият мъж се изправи със залитане, преструвайки се, че изгаря от срам, гняв и унижение, както го бяха учили. Той дори размаха юмрук към победоносния си противник, преди да напусне арената. Но когато минаваше покрай тях, вместо да се усмихне на Карамон и приятелите му и да си разменят някоя шега по адрес на публиката, младежът изглеждаше някак странно замислен и дори не ги погледна. Той бе пребледнял и Карамон видя, че на челото му са избили капчици пот. Лицето му беше изкривено от болка, а ръката му притискаше кървавите резки.

— Това е човекът на лорд Онигион — рече Ферагас тихо и сложи длан върху ръката на Карамон. — Считай се за късметлия, приятелю. Можеш да спреш да се безпокоиш.

— Какво? — каза Карамон и ги зяпна объркано. Сетне чу пронизителен крясък и глух звук от подземния тунел. Исполинът се завъртя и видя младежът да се сгромолясва с гърчове на пода. Падналият гладиатор притискаше гърдите си и пищеше в агония.

— Не! — изкомандва Кийри и задържа Карамон. — Наш ред е! Погледни, Червеният минотавър напуска арената.

Победителят мина покрай тях, без да ги погледне и това беше типичното поведение за тази раса спрямо онези, които считаше за по-долни от себе си. Червеният минотавър не удостои с поглед и умиращия младеж. В този момент от тунела дотича Арак, следван по петите от Рааг. Джуджето даде знак на великана-човекоядец да махне вече безжизненото тяло.

Карамон се колебаеше какво да предприеме, но Кийри заби нокти в ръката му и го измъкна навън под страховитото слънце.

— Това урежда въпроса с Варварина — просъска му тя, почти без да отваря уста. — Господарят ти очевидно няма нищо общо с него. Инициаторът е бил лорд Онигион и сега той и Кварат са наравно.

Тълпата нададе оглушителен рев и останалата част от думите на Кийри потъна в общия шум. Зрителите започнаха да забравят лошото си настроение при появата на любимото им трио. Но Карамон не ги чуваше. Рейстлин му беше казал истината! Той нямаше нищо общо със смъртта на Варварина. Единствено случайността го бе направила негов убиец или пък причината беше в извратеното чувство за хумор на джуджето. От плещите на исполина падна цяла планина.

Вече можеше да си върви у дома. Най-накрая разбра какво се беше опитал да му каже Рейстлин. Пътищата им бяха различни, но брат му имаше своето право да следва онзи, който е избрал. Карамон бе сбъркал, грешаха и магьосниците, грешеше и лейди Кризания. Трябваше да се прибере в своето време и да обясни всичко. Рейстлин не причиняваше никому нищо. Той не беше заплаха. Просто искаше да продължи мирно заниманията си с магическо изкуство.

Карамон махна на въодушевената, ликуваща тълпа.

Исполинът дори изпита радост от боевете през този ден. Всичко, разбира се, беше нагласено и неговият отбор щеше да победи, а във финалния двубой в деня на Катаклизма, щяха да се изправят срещу Червения минотавър. Но нямаше нужда да се тревожи. Доста преди това той щеше да се е прибрал у дома при Тика. На всяка цена обаче, трябваше да предупреди приятелите си и да ги убеди да напуснат обречения град. Сетне щеше да се извини на брат си и да му каже, че го разбира и накрая оставаше да върне лейди Кризания и Тасълхоф в тяхното време и да започне живота си отново. Вероятно щеше да тръгне още утре или вдругиден.