Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Милейди — каза той тихо и тържествено, — ако сте права и добротата и любовта ви могат да го отклонят от неговите тъмни пътища и след това го поведете — ако това е личният му избор — към светлината, аз бих… бих… — Карамон почувства как нещо го задушава и бързо извърна глава.

Кризания долови дълбоката обич в гласа на исполина, видя сълзите, които той се опита да скрие и внезапно бе обзета от силна мъка и разкаяние. Започна да се пита дали не е бъркала за него. Докато войнът се опитваше да се овладее, тя стана, докосна нежно силната му ръка и почувства напрегнатите му мускули.

— Трябва ли да се върнете? Не можете ли да останете…

— Не — исполинът поклати глава. — Трябва да взема Тас и магическото приспособление на Пар-Салиан. То е заключено на сигурно място. И освен това имам приятели… Опитах се да ги убедя да напуснат града. Може да стане твърде късно, но трябва да направя още един опит…

— Несъмнено — каза Кризания. — Разбирам. Но се върнете колкото можете по-скоро. Да се срещнем… да се срещнем в покоите на Рейстлин.

— Ще бъда там, милейди — отвърна пламенно той. — А сега трябва да вървя, преди приятелите ми да излязат на арената. — Карамон взе ръката й, стисна я силно и се отдалечи. Кризания го изпрати с поглед, докато мъжът вървеше надолу по полутъмния коридор, по чиито стени горяха факли. Исполинът крачеше бързо и сигурно и дори не трепна, когато стигна до прозореца в края на коридора, където бе огрян от блясъка на силна светкавица. Неспокойният му дух бе намерил надежда, същата надежда, която самата Кризания почувства да извира от душата й.

Карамон изчезна в мрака, а жрицата подхвана полите на бялата си мантия, обърна се и се заизкачва по стълбите към онази част на замъка, където бяха покоите на черния маг.

Бодростта и надеждата й леко помръкнаха, щом навлезе в сумрачния коридор. Тук сякаш нищо не приглушаваше силата и яростта на бурята. Тежките завеси не можеха да спрат припламването на светкавиците, а дебелите стени не правеха трясъка на гръмотевиците по-глух. Навярно тук имаше и недобре затворен прозорец, защото самият вятър като че ли проникваше в Храма. По стените не горяха факли и едва ли бяха нужни — толкова чести бяха светкавиците.

Черните коси на Кризания се разпиляха пред очите й, а мантията й се развя под напора на вятъра. Докато вървеше към стаята на мага в дъното на коридора, тя чуваше как дъждът плющи в стъклата. Въздухът бе студен и влажен. Жрицата потръпна, ускори стъпките си и тъкмо бе вдигнала ръка да почука, когато в коридора се разнесе оглушителното изпращяване на синкавобяла светкавица, а трясъкът, който я последва, сякаш я блъсна към вратата. Тя се отвори и младата жена се озова в прегръдките на Рейстлин.

Усещането беше като сън. Почти хлипайки от ужас, тя се сгуши в кадифената мекота на черната му мантия и се сгря в топлината на тялото му. В началото то беше напрегнато, но сетне Кризания почувства как се отпуска. Ръцете му я притиснаха почти конвулсивно и после една от тях помилва косите й, донасяйки й утеха и облекчение.

— Спокойно, спокойно — шепнеше той като на уплашено дете, — не се страхувай от бурята, Преподобна дъще. Ликувай с нея! Почувствай могъществото на боговете, Кризания! Така те плашат глупците. Те не могат да ни сторят зло, ако ние решим така.

Постепенно риданията на Кризания отслабнаха. Думите на Рейстлин бяха различни от нежната майчина утеха. Значението им достигна до ума й. Тя вдигна глава и го погледна.

— Какво искаш да кажеш? — запъна се жрицата, обзета изведнъж от страх. В огледалните му очи се появи пукнатина, през която тя зърна огъня на душата му.

Кризания неволно понечи да се отдръпне от него, но той я задържа, приглади разпилените пред лицето й коси с треперещи ръце и й прошепна:

— Ела с мен, Кризания! Ела с мен в едно време, където ще бъдеш единствената жрица на света, мини с мен през вратата, отвъд която се открива възможността да се възправим срещу самите богове! Помисли само! Какво би значело светът да види една такава власт!

Рейстлин я пусна. После повдигна ръцете си и черната му мантия затрептя около него, проблесна светкавица, чу се тътен на гръмотевица и той се разсмя. Тогава Кризания видя трескавия блясък в очите му и ярките петна върху мъртвешки бледите му страни. Той беше слаб, много по-слаб, откакто го видя за последен път.

— Ти си болен — рече Кризания, отстъпвайки назад и търсейки опипом дръжката на вратата. — Ще отида за помощ…