Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Абсолютно сигурно и несъмнено! — отсече кендерът. Сетне припна към една от кесиите си, бръкна в нея и извади оттам бонбоните и сладките, които бе донесъл на приятеля си. Сега те представляваха полуразтопена сладникава маса, по която бяха полепнали различни боклучета от дъното на кесията, но Тас беше убеден, че Карамон изобщо няма да забележи това. И се оказа прав. Грамадният мъж прие подаръка и веднага се нахвърли върху него, без дори да го погледне.

— Той се нуждае от жрицата — смотолеви Карамон с пълна уста. — Бяха ли прави те в края на краищата? Наистина ли Рейстлин ще направи това? Мога ли да го допусна? Трябва ли да се опитам да го спра? Имам ли право да го спра? Ако тя реши да тръгне с него, няма ли това да бъде неин личен избор? Може би така ще бъде най-добре за него — каза Карамон тихо и облиза лепкавите си пръсти. — Може би, ако тя го обича достатъчно…

Тасълхоф въздъхна с облекчение и полегна на леглото си, за да изчака повикването за закуска. Карамон не се сети да попита кендера защо все пак беше ходил при Рейстлин. И сега Тас вече бе сигурен, че на него няма да му мине през ум защо не е задал този въпрос. Тайната му нямаше да бъде разкрита…

Небето беше чисто през този коледен ден, толкова чисто, че ако човек вдигнеше глава към огромния небосвод, сякаш можеше да зърне отвъдните селения. Но макар всички да поглеждаха нагоре, малцина задържаха погледа си достатъчно дълго, за да видят нещо. Защото небето наистина имаше „странен цвят“, както бе забелязал Тас. То беше зелено.

Особеният, нездрав и отблъскващ зелен оттенък, съчетан с жегата и задушния въздух отнемаха коледната радост и веселие. Хората, които бяха навън и отиваха на забави, притичваха по знойните улици и разговаряха нервно за особеното време, сякаш някой им нанасяше лична обида. Но гласовете им бяха приглушени, защото празничният дух на всеки бе помрачен от прокрадващия се страх.

Празненството в Храма, което се провеждаше при затворени врати в покоите на Царя-жрец, протичаше малко по-весело. Никой тук не можеше да види странното небе и страхът и раздразнението на всички участници сякаш се топяха в присъствието на Царя-жрец. Сега, когато Рейстлин не беше до Кризания, тя отново попадна в плен на магията му и дълго седя близо до него. Жрицата не пророни нито дума, а просто остави сияйната му светлина да утеши и да прогони мрачните й нощни мисли. Но Кризания също бе видяла зеленото небе и припомняйки си думите на Рейстлин, се опита да си спомни какво бе чувала за Тринадесетте дни.

Но всичко това бяха детски приказки, които се смесиха със сънищата й от миналата нощ. „Царят-жрец, разбира се, ще забележи знаците, мислеше си тя. И ще им обърне внимание.“ Прииска й се да промени хода на времето или ако това беше невъзможно, Царят-жрец да се окаже невинен. Къпейки се в светлината му, жрицата пропъди от ума си картината на онова уплашено човешко същество със светлосини, стрелкащи се очи. И на негово място изплува образа на силен мъж, невинна жертва на предателство…

Тълпата на арената през този ден не беше голяма и повечето хора дори отказаха да седнат под това зелено небе, чийто оттенък ставаше все по-наситен и тъмнееше все по-страховито с всеки изминал час.

Самите гладиатори бяха неспокойни и нервни и изпълняваха номерата си вяло и апатично. Зрителите, които пък се бяха излъгали да дойдат, бяха намусени, отказваха да аплодират когото и да е било и вместо това дюдюкаха и освиркваха дори любимците си.

— Често ли се случва небето да е такова? — попита Кийри, която потръпна, поглеждайки нагоре. Тя, Карамон и Ферагас стояха в един коридор в очакване да дойде техният ред за арената. — Ако е така, мога да разбера моя народ, който предпочита да живее под морето!

— Моят баща плаваше по моретата — изръмжа Ферагас, — както и дядо ми преди него. Както и аз самият преди да се опитам да набия малко акъл в главата на първия помощник-капитан с колчето за обтягане на въжета, заради което се озовах тук. И аз никога не съм виждал небето да има такъв цвят. Нито пък съм чувал. Обзалагам се, че това вещае нещо лошо.

— Без съмнение — рече неспокойно Карамон.

Грамадният мъж изведнъж бе започнал да осмисля факта, че до началото на Катаклизма оставаха тринадесет дни! Тринадесет дни… и тези двама негови приятели, които му бяха станали близки като Стурм и Танис, щяха да загинат! Останалите жители на Истар не означаваха много за него. Съдейки по видяното, те бяха егоистични същества и живееха главно заради парите и удоволствията (макар че всеки път, когато видеше някое дете, сърцето му се свиваше от мъка). Той обаче, трябваше да предупреди двамата си другари, защото ако напуснеха града, може би щяха да се спасят.