Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Освен това той не обичаше да има зъб на някого. Обикновено нищо добро не идваше от това, само стомахът му се разстройваше.

Ето защо не му беше никак трудно да стисне ръката на Ферагас, преди чернокожият да тръгне към арената и да му поднесе извинението си. Ферагас му отвърна топло, а Кийри, която очевидно бе научила за случилото се от него, му кимна с благосклонна усмивка. Тя огледа одобрително костюма на Карамон и зелените й очи проблеснаха с такова открито възхищение, че той се изчерви от смущение.

Тримата разговаряха в коридора под арената, чакайки да им дадат знак да излязат. С тях бяха и другите гладиатори, които щяха да се сражават днес: Ролф, Варварина и Червения минотавър. Над главите им от време на време се чуваше ревът на тълпата, но звукът беше приглушен. Карамон така проточи врат, че дори успя да зърне портата, която водеше към самата арена. Нямаше търпение да тръгнат натам. Рядко се беше чувствал по-напрегнат, дори и преди битка, както сам си даде сметка.

Другите също бяха неспокойни. За това свидетелстваше смехът на Кийри, който беше прекалено рязък и висок и потта по лицето на Ферагас. В същото време това напрежение беше примесено с вълнение. Изведнъж Карамон осъзна, че няма търпение боят да започне.

— Арак назова имената ни — рече Кийри. Тя, Ферагас и Карамон тръгнаха напред. Джуджето бе решило, че тримата са се сработили добре и затова трябва да се сражават в един отбор. Освен това се надяваше двамата по-стари бойци да компенсират грешките на Карамон!

Първото нещо, което исполинът забеляза, когато стъпи на арената, беше шумът. Той го връхлетя като гръмовни вълни, които се стоварваха върху него една след друга и сякаш падаха отгоре му от самото небе. За момент се почувства съвършено объркан. Познатата досега арена, където беше работил и тренирал толкова упорито през последните няколко месеца, неочаквано се оказа едно съвсем необикновено място. Погледът му обходи разположените в кръг скамейки и главата му се замая от гледката на безчетния брой хора, които вкупом крещяха, ревяха и тропаха с крака.

Пред очите му плуваха цветове — празнични знамена плющяха от вятъра и оповестяваха деня на игрите, развяваха се копринени флагове на благородните фамилии на Истар, имаше и някои по-скромни знамена на търговците, които продаваха всякакви стоки от плодови ледени блокчета до тарбински чай в зависимост от годишния сезон. Цялото това движение го накара да се почувства зашеметен и дори започна да му се гади. След това усети хладните пръсти на Кийри върху ръката си. Извърна се и я видя да му се усмихва окуражително. Това беше познатата му арена, тук бяха Ферагас и останалите му приятели.

Почувства се по-добре и побърза да насочи вниманието си към хода на действието. „Не трябва да мисля за странични неща“, каза си той строго. Ако пропуснеше дори и само едно от заучените движения, можеше не само да се покаже като глупак, но и случайно да нарани някого. Спомни си колко настояваше Кийри да нанася ударите в необходимата последователност и ритъм. „Сега май разбирам защо“, помисли си той мрачно.

Без да откъсва повече очи от партньорите си, пренебрегвайки шума на арената, Карамон зае позиция и зачака началото. Арената изглеждаше някак различна и в началото не можа да разбере на какво се дължи това. След това осъзна, че джуджето я беше украсило, както се бе погрижило и за новите им костюми. Същите подиуми, посипани с дървени стърготини, на които се биеше всеки ден, сега бяха натруфени с пищни знаци, представящи четирите посоки на света.

Около четирите платформи пламтяха въглени, бучаха огньове, вреше и кипеше масло. Мостове от дървени талпи се простираха над Ямите на смъртта, както ги наричаха, и свързваха платформите. Тези Ями в началото бяха разтревожили Карамон. Но скоро научи, че целта им бе просто да придадат по-голяма зрелищност на Игрите. Публиката обичаше моментите, когато гладиаторите биваха изтласкани от арената към мостовете. Епизодът, в който Варваринът държеше Ролф за петите над врящото масло направо ги довеждаше до екстаз. По време на репетициите Карамон се смееше от сърце заедно с Кийри на ужасената физиономия на Ролф, който полагаше неистови усилия да се спаси от смъртта. В крайна сметка Ролф винаги успяваше да халоса Варварина по главата със силните си ръце.

Слънцето достигаше зенита си и един златен отблясък насочи погледа на Карамон към центъра на арената. Там се издигаше Острието на свободата — тънък шпил, изкован от злато, толкова изящен и богато украсен, че дори изглеждаше някак не на място тук, на тази грубовата арена. На върха му беше окачен ключ, който можеше да отключи всеки от робските нашийници. Исполинът познаваше острието от многобройните си тренировки, но никога не беше виждал ключа, който стоеше заключен в кабинета на Арак. И сега, когато го зърна там горе, нашийникът на врата му изведнъж стана необикновено тежък. Очите му неочаквано се наляха със сълзи. Свобода… Да се събудиш сутринта, да отвориш вратата и да тръгнеш по широкия свят, накъдето ти видят очите. Беше нещо толкова просто. И колко много му липсваше сега!