Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Но нещо не беше наред.

Очите на мнимия му противник се бяха разширили, както се очакваше от него. Но в тях се четеше истинска болка и потрес. Той залитна напред, което също го имаше в сценария. Отклонението обаче, беше в предсмъртното изпъшкване, което дойде от гърлото му.

Карамон го хвана да не падне и с ужас разбра, че кръвта по ръката му беше топла. Той измъкна камата си и се вторачи в нея, задържайки Варварина, който се беше отпуснал на него с цялата си тежест. Острието беше истинско!

— Карамон… — Раненият се задави. От гърлото му шурна кръв.

Тълпата ревеше от възторг. Те не бяха виждали такива специални ефекти от месеци.

— Варварино! Не знаех! — изкрещя Карамон, взирайки се с ужас в камата. — Кълна се!

Миг по-късно Кийри и Ферагас бяха до него и поеха умиращия Варварин, полагайки го на земята.

— Продължи представлението! — кресна му Кийри дрезгаво.

Карамон изпадна в ярост и щеше да я удари, ако Ферагас не бе задържал ръката му.

— И твоят, и нашият живот зависят от това! — просъска чернокожият. — А също и животът на малкия ти приятел!

Карамон се вторачи объркано в тях. Какво ставаше тук? Какво искаха да кажат те? Той току-що бе убил човек — приятел! Исполинът се изтръгна от ръцете на Ферагас и коленичи до Варварина. Някъде далече дочуваше смътно приветствените викове на тълпата и дълбоко в себе си той знаеше, че те извличаха наслада от постъпката му. Победителят отдаваше последна почит на „мъртвия“.

— Прости ми — рече той на Варварина, който му кимна.

— Ти не си виновен — прошепна мъжът. — Не се кори… — Очите му застинаха и на устните му се появи кървав мехур.

— Трябва да го изнесем от арената — прошепна дрезгаво Ферагас. — И гледай всичко да изглежда добре. Както го бяхме репетирали. Разбираш ли какво ти говоря?

Карамон кимна мрачно. „ Твоят живот… животът на малкия ти приятел. Аз съм войн. Убивал съм и преди. Смъртта не е нещо ново за мен. Животът на малкия ти приятел. Подчинявай се на заповедите. Свикнал съм с това. Подчинявай се на заповедите, а после ще потърсиш отговорите…“

Повтаряйки си това отново и отново, Карамон успя да укроти онази част от ума си, която изгаряше от ярост и болка. Хладнокръвно и овладяно той помогна на Кийри и Ферагас да вдигнат „безжизненото“ тяло на Варварина, както бяха правили безброй пъти по време на репетициите. Той дори намери сили да се обърне към тълпата и да й се поклони. С ловко движение на свободната си ръка Ферагас създаде впечатлението, че „мъртвият“ Варварин също се покланя. Тълпата изпадна във възторг и закрещя диво. Тримата приятели изнесоха тялото и се спуснаха надолу към тъмните пътеки под арената.

Когато се озоваха там, Карамон и другите двама свалиха трупа на студения каменен под. Исполинът дълго остана загледан в него, смътно долавяйки присъствието на другите гладиатори, които хвърляха погледи към безжизненото тяло и след това се отдалечаваха в сенките, докато очакваха реда си да излязат на арената.

Карамон бавно се изправи. Сетне се обърна, сграбчи Ферагас с всичка сила и го блъсна в стената. Изваждайки окървавената кама от пояса си, исполинът я задържа пред очите на чернокожия мъж.

— Това беше нещастен случай — рече Ферагас през зъби.

— Остри оръжия! — изкрещя Карамон и блъсна грубо главата на Ферагас в стената. — Леки наранявания! А сега в името на Бездната ми кажи, какво означава всичко това?

— Нещастен случай, глупако — дойде отзад подигравателен глас.

Исполинът се извърна. Пред него стоеше джуджето. Ниското му тяло очертаваше малка, крива сянка в тъмния влажен коридор под арената.

— А сега аз ще ти разкажа за нещастните случаи — продължи Арак тихо и злобно. Зад него се издигаше гигантската фигура на Рааг, който държеше тояга в огромната си ръка. — Пусни Ферагас. Той и Кийри трябва да се върнат на арената и да се поклонят. Днес вие сте победителите.

Карамон хвърли бърз поглед към Ферагас и отпусна ръката си. Камата се изплъзна от безсилната му ръка и иззвънтя на пода, а самият той се отпусна с гръб към стената. Кийри го наблюдаваше с нямо съчувствие, а сетне го докосна по ръката. Ферагас въздъхна, изгледа злобно самодоволното джудже, сетне двамата с жената тръгнаха надолу по коридора. Те заобиколиха тялото на Варварина, което лежеше недокоснато на каменния под.

— Ти ми каза, че никой не загива! — каза Карамон с глас, задавен от гняв и мъка.

Арак се приближи и застана точно пред исполина.