Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Това беше нещастен случай — повтори джуджето. — Тук понякога се случват такива неща. Особено с онези, които не са достатъчно предпазливи. Същото може да се случи и с теб, ако не внимаваш. Или с малкото ти приятелче. Ето, Варваринът например, не беше достатъчно предпазлив. Или по-скоро господарят му не беше предпазлив.

Карамон вдигна глава и се вторачи в джуджето с потрес и ужас.

— А, виждам, че най-накрая разбираш за какво става дума — кимна Арак.

— Този мъж е загинал, защото собственикът му се е изпречил на пътя на някого — каза Карамон тихо.

— Точно така. — Джуджето се ухили и подръпна брадата си. — Така е по-цивилизовано, нали? Не като в старото време. И никой не разбра нищо. С изключение на господаря му, разбира се. Видях лицето му днес на арената. Той разбра веднага, щом намушка Варварина. Все едно беше наръгал самия него. Посланието стигна до получателя.

— Това е било предупреждение? — попита Карамон насмешливо.

Джуджето кимна отново и сви рамене.

— Кой? Кой беше собственикът му?

Арак се поколеба, погледна Карамон насмешливо и сетне разнебитеното му лице се изкриви в злобна усмивка. Исполинът сякаш видя като на длан как той пресмяташе дали ще спечели повече като му каже или като замълчи. Очевидно нещо наклони везните в полза на „казването“, защото джуджето не се колеба повече, даде знак на Карамон да се наведе напред и прошепна едно име в ухото му.

Исполинът го погледна озадачен.

— Висш църковен служител, Преподобен син на Паладин — добави джуджето. — Втори по ранг след самия Цар-жрец. Но си е спечелил лош враг, много лош враг. — Арак поклати глава.

Изведнъж някъде над тях гръмнаха приглушени приветствени викове. Джуджето погледна нагоре и след това към Карамон.

— Трябва да отидеш на арената и да се поклониш. Те очакват това от теб. Ти си победител.

— Ами той? — попита Карамон и завъртя очи към Варварина. — Той няма да се появи пред тях. Това няма ли да ги учуди?

— Скъсан мускул. Често се случва. Просто не може да направи последния си поклон — рече джуджето нехайно. — После ще пуснем слуха, че се е оттеглил и е получил свободата си.

Получил е свободата си! Очите на Карамон се напълниха със сълзи. Той погледна надолу по коридора. Чу се нова вълна от аплодисменти. Трябваше да върви. Твоят живот. Нашия живот. Животът на малкия ти приятел.

— Затова… — рече Карамон глухо, — затова ти направи така, че да го убия! Защото сега ме държиш в ръцете си. Ти знаеш, че няма да проговоря…

— Знаех това и преди — каза Арак със злобна усмивка. — Да речем, че убийството му беше един малък допълнителен жест. Клиентите обичат тези неща, виждат в тях моето лично отношение. Нали разбираш, именно твоят господар изпрати това послание! Реших, че ще му допадне работата да бъде свършена от неговия собствен роб. Разбира се, това те излага на известна опасност. За смъртта на Варварина ще трябва да бъде отмъстено. От друга страна пък моето предприятие направо ще разцъфти веднага, щом тръгнат слуховете.

— Моят господар! — ахна Карамон. — Но нали ти ме купи! Школата…

— Не, аз само действах като агент — закиска се джуджето. — Допусках, че не знаеш!

— Но кой е моят… — И в следващия миг Карамон се досети за отговора. Той дори не чу думите на джуджето, заглушени от внезапния рев, който отекна в съзнанието му. Върху него се стовари кървавочервена вълна, която започна да го задушава. Белите му дробове го боляха неистово, стомахът му се издуваше, а краката му се подгънаха.

Когато дойде на себе си, откри, че седи на пода в коридора, а великанът-човекоядец придържа главата му между коленете си. Замайването отмина. Исполинът изпъшка и повдигна главата си, отблъсквайки хватката на великана.

— Добре съм — продума той през безкръвните си устни.

Рааг го погледна и сетне вдигна глава към джуджето.

— Не можем да го покажем в това състояние — рече Арак, наблюдавайки Карамон с отвращение. — Прилича на риба, която е обърнала корема нагоре. Завлечи го в стаята му.

— Не — обади се един слаб гласец в мрака. — Аз ще се погрижа за него.

Тас изплува от сенките. Лицето му беше почти толкова бледо, колкото и това на Карамон.

Арак се поколеба, изръмжа нещо, сетне се обърна и махна на великана-човекоядец да го последва. Двамата се заизкачваха бързо по стълбите, за да връчат наградите на победителите.

Тасълхоф коленичи до Карамон и положи длан върху ръката на грамадния мъж. Кендерът извърна глава към тялото, което лежеше забравено на каменния под. Исполинът също погледна натам. Виждайки болката и мъката в очите му, Тас почувства в гърлото си някаква буца. Не можеше да го утеши с думи и затова само го потупа по ръката.