Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Тас го погледна тревожно.

— По-добре остави аз да говоря — прошепна му той.

Карамон кимна и преглътна неспокойно.

— Поздрави, гладиаторе — извика единият от войниците. — Ти си нов участник в Игрите, нали така? Тъкмо разправям на моя другар тук, че днес е пропуснал един страшен двубой. А отгоре на всичко благодарение на теб спечелих и шест сребърника. Как ти беше прякорът?

— Това е Победителя — притече му се бързо на помощ Тас. — И днес беше само началото. Той никога не е бил побеждаван в битка и никога няма да бъде.

— А ти кой си, малък крадецо? Наставникът му?

При тези думи другият войник избухна в смях. Позасмя се нервно и високо и Карамон. Сетне погледна надолу към Тас и разбра, че са в беда. Тас беше пребледнял. „Крадец!“ Най-ужасното оскърбление, най-тежката обида, която можеше да бъде отправена към един кендер! Карамон побърза да запуши устата му с длан.

— Разбира се — каза Карамон, като държеше здраво гърчещия се кендер, — и при това много добър наставник.

— Е, дръж го под око тогава — добави другият войник и се разсмя още по-гръмогласно. — Искаме да те виждаме как режеш гърла, а не кесии!

Ушите на Тасълхоф — единствената видима част от главата му под широката ръка на Карамон — станаха аленочервени. Изпод дланта на исполина идваха неразбираеми звуци.

— М-мисля, че е време да влезем — заекна Карамон, питайки се колко време още може да задържи Тас. Закъсняваме.

Стражите си намигнаха и си размениха разбиращи погледи, а единият от тях поклати глава със завист.

— Видях как те гледаха днес жените — рече той, докато наблюдаваше широките рамене на Карамон. — Трябваше да се досетя, че ще бъдеш поканен тук на… ъъъ… вечеря.

За какво говореха те? Озадаченият поглед на исполина накара войниците отново да прихнат.

— В името на боговете! — изломоти единият. — Виж го само! Ами той е съвсем новичък!

— Хайде, минете — каза другият и им махна с ръка да продължат. — Добър апетит!

Последва нов гръмък смях. Изчервен, незнаещ какво да каже и все още опитвайки се да държи устата на Тас затворена, Карамон влезе в Храма. Но докато се отдалечаваше, той чу войниците да си разменят цинични забележки и изведнъж се досети за значението им. Грамадният мъж помъкна извиващия се кендер по коридора, но рязко зави още на първия ъгъл. Май нямаше и най-малка представа къде се е озовал.

Когато стражите бяха достатъчно далече, за да не могат да ги видят и чуят, той пусна Тас. Кендерът беше пребледнял, а очите му бяха широко отворени.

— Онези… аз ще… Те ще съжаляват…

— Тас! — Карамон го раздруса. — Престани. Успокой се. Спомни си защо сме тук!

— Да ме нарече „малък крадец“. Сякаш съм някакъв обикновен обирджия! — По устата на Тас почти беше избила пяна. — Аз…

Карамон го погледна гневно и кендерът преглътна обидата си. Възвръщайки самообладанието си, той си пое дълбоко въздух и сетне бавно го издиша.

— Вече съм добре — рече Тас намусено. — Казах, че съм добре — тросна се той на другаря си, който го гледаше подозрително.

— Е, вътре сме вече, макар да не стана точно, както си го мислех — промърмори Карамон. — Чу ли ги какво си говореха?

— Не, след като бях наречен „к-кра…“. Веднага след тази дума ти запуши, освен устата и ушите ми — рече Тас с укор.

— Те като че ли… намекваха за… че дамите си канели мъже… нали разбираш защо…

— Виж какво, Карамон — каза кендерът, изгубил търпение. — Ти получи своя знак от боговете. Те ни пуснаха. Вероятно просто са те дразнели. Сам знаеш колко си лековерен. Вярваш на всичко, каквото чуеш! Тика винаги е казвала така.

В ума на Карамон изплува Тика. Почти я чу как през смях го нарича наивник. Думите й го прободоха като нож. Погледна ядосано към Тас и бързо пропъди спомена.

— Да — каза той горчиво и се изчерви, — сигурно си прав. Те просто се посмяха на мой гръб. И на всичко отгоре аз им се хванах! Но… — грамадният мъж вдигна глава и за първи път забеляза великолепието на Храма. Започна да разбира къде е попаднал. Това беше свято място, дворец на боговете. И отново го осени онова благоговение и страхопочитание, което бе почувствал, наблюдавайки Храма отвън, огрян от сияйната светлина на Солинари. — … ти наистина си прав. Боговете ни дадоха своя знак!

В Храма имаше един коридор, по който минаваха малцина, а онези, които все пак го ползваха, не идваха по собствена воля. Ако някаква задача ги доведеше тук, те я свършваха, без да се маят и си отиваха, колкото може по-бързо.