Маргарет Вайс - Времето на близнаците

На самия коридор му нямаше нищо. Той беше точно толкова великолепен, колкото и всички останали в Храма. По стените му бяха окачени красиви гоблени в убити тонове, меки килими покриваха мраморните подове, изящни статуи запълваха сенчестите ниши. Дървени врати с богати дърворезби се отваряха вляво и вдясно, водейки към приятно украсени стаи, подобни на всички останали. Но вратите вече не се отваряха. Всички бяха заключени. Всички стаи бяха празни — всички, с изключение на една.

Тази стая беше в самото дъно на коридора, където винаги беше сумрачно и тихо дори и през деня. Сякаш обитателят й бе хвърлил някакъв покров над нея, заглушавайки всеки звук. Онези, на които се случеше да вървят по този коридор, се оплакваха, че нещо ги задушава. Те с усилие си поемаха въздух като нещастници, затворени в горяща къща.

Това беше стаята на Фистандантилус. Тя беше негова от много години, още от времето, когато Царят-жрец бе дошъл на власт, прогонвайки магьосниците от Кулата им в Палантас, където Фистандантилус председателстваше Съвета на маговете.

Каква сделка бяха сключили водещите сили на доброто и злото в света? Каква договорка бяха постигнали, за да остане Тъмния да живее в най-красивото и най-свято място на Крин? Никой не знаеше, макар мнозина да се питаха. Повечето вярваха, че това е станало с благоволението на Царя-жрец. Просто благороден жест към победения.

Но дори и самият Цар-жрец никога не минаваше по този коридор. Ако не другаде, поне тук бе наложено тъмното и страховито господство на великия маг.

В далечния край на коридора имаше висок прозорец. Пред него се спускаха тежки плюшени завеси, които спираха слънчевата светлина през деня и лунното сияние през нощта. Рядко се случваше някой лъч да се прокрадне през дебелите гънки. Но тази нощ, може би защото главният домакин бе изпратил слугите да измият и почистят това крило, завесите бяха дръпнати съвсем малко, допускайки в пустия мрачен коридор сребристото сияние на Солинари. Лъчите на луната, наричани от джуджетата „нощни светлици“, прорязваха тъмнината като дълги и тънки остриета от блестяща стомана.

„Или като тънък, бял, мъртвешки пръст“, помисли си Карамон, взирайки се в сумрака на коридора. Сребърният пръст на луната минаваше през стъклото и се спускаше над килима по цялата дължина на коридора, докосвайки и самия исполин.

— Това е неговата врата — прошепна кендерът и гласът му беше малко по-силен от ударите на сърцето на Карамон. — Там вляво.

Грамадният мъж мушна ръка под пелерината си още веднъж, търсейки дръжката на камата, за да си вдъхне увереност. Но оръжието му беше леденостудено. Той потръпна при докосването и бързо отдръпна ръката си.

На пръв поглед беше просто да продължи надолу по коридора. И въпреки това не можеше да се помръдне. Навярно го спираше самата чудовищност на замисъла му — да отнеме нечий живот и то не в битка, а докато жертвата спи. Да убие човек в съня му, когато е по-беззащитен отвсякога и е оставен в ръцете на боговете. Имаше ли по-отвратително и по-мерзко престъпление?

„Боговете ми дадоха знак“, каза си Карамон и сурово си напомни за смъртта на Варварина. Спомни си също и за мъченията на брат си в Кулата. Спомни си колко могъщ беше този зъл магьосник, когато беше буден. Карамон си пое дълбоко въздух и стисна здраво дръжката на камата. Сетне, без да я изважда, той тръгна по тихия коридор и сега като че ли самата луна го приканваше да върви напред.

Исполинът почувства, че зад гърба му има някой. Той беше толкова близо, че когато се спря, Тас се блъсна в него.

— Остани тук — нареди му Карамон.

— Не… — запротестира Тас, но исполинът му даде знак да замълчи.

— Налага се. Трябва да останеш на пост в този край на коридора. Ако се зададе някой, дай ми някакъв знак.

— Но…

Карамон погледна гневно кендера. Виждайки мрачното изражение на другаря си и студените му безизразни очи, Тас преглътна и кимна.

— Щ-ще се скрия в тези сенки. — Той посочи с ръка и се прокрадна в указаната посока.

Карамон изчака, докато се убеди, че Тас няма „случайно“ да го последва. Но кендерът се притаи нещастно в сянката на едно голямо, посадено в саксия дърво, което бе загинало преди месеци. Карамон се обърна и продължи.

Застанал до крехкия скелет на дървото, чиито листа шумоляха при всяко негово движение, Тас наблюдаваше как Карамон върви надолу по коридора. Той видя грамадния мъж да достига края му, да протяга ръка и да я слага на дръжката на вратата. Сетне исполинът я бутна леко и тя се отвори безшумно под натиска му. Карамон влезе вътре и изчезна от погледа му.