Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Рейстлин се извърна, за да застане с лице срещу брат си, а Карамон отстъпи крачка назад, уплашен от омразата и яростта, която видя да горят в очите му по-ярко дори от танцуващите пламъци на огъня.

— И така, той искаше аз да бъда слаб и немощен. Но аз му се противопоставих! Противопоставих му се! — повтори Рейстлин тихо и напрегнато, взирайки се някъде далече. — Аз се възползвах от него! Използвах духа му, понасях болката и я преодолях! „ Ти си господарят на миналото, казах му аз, но ти липсва силата да стигнеш в настоящето. Аз съм господарят на настоящето и ми предстои да стана господар на миналото!“

Рейстлин въздъхна и отпусна ръката си. В очите му проблесна пламък, който после угасна, оставяйки ги тъмни и сякаш обитавани от духове.

— Аз го убих — прошепна той, — но това беше ожесточена битка.

— Ти си го убил? Т-те казаха, че си дошъл тук да се учиш от него — заекна Карамон с изкривено от объркване лице.

— И наистина беше така — отвърна Рейстлин тихо. — Прекарах с него дълги месеци, но под друга външност. Открих му се само, щом бях напълно готов и тогава изсмуках живота от тялото му!

Карамон тръсна глава.

— Това е невъзможно! Ти не си тръгнал преди нас и това се е случило през онази нощ… Или поне тъмният елф каза така…

Рейстлин също поклати глава, но с известно раздразнение.

— Времето за теб, братко мой, е едно пътуване от изгрев до залез-слънце. А за онези, които са овладели тайните на битието, то е пътуване отвъд слънцата. Секундите стават години, часовете — хилядолетия. Аз ходя по тези коридори, представяйки се за Фистандантилус от месеци. През последните няколко седмици пътувах до всичките Кули за върховно чародейство — т.е. онези от тях, които са оцелели — за да изучавам и изследвам магическото знание. Бях при Лорак в елфическото царство и го научих да използва Драконовата орбита, която е смъртоносен дар за едно толкова слабо и суетно същество като него. След време тя ще го улови като в примка. Прекарах дълги часове с Астинус във Великата библиотека. А преди това се учих при прочутия Фистандантилус, посетих и други места, видях ужаси и чудеса, надхвърлящи въображението. Но за Даламар, например, аз отсъствах не повече от един ден и една нощ. Както и за теб.

Всичко това беше твърде много за Карамон. Той отчаяно се опитваше да се вкопчи в някаква частица от реалността.

— В такъв случай… означава ли това… че сега вече си добре? Искам да кажа в настоящето? В нашето време? — Исполинът махна с ръка. — Кожата ти вече не е златна, избавил си се от онези очи като пясъчни часовници. Изглеждаш така… както беше като млад, когато пътувахме към Кулата преди седем години. Ще си останеш ли такъв, когато се върнем?

— Не, братко — каза Рейстлин търпеливо, сякаш обясняваше нещо на дете. — Пар-Салиан сигурно ти е обяснил това? Е, може би не. Времето е като река. Аз не съм променил посоката на неговия ход. Просто се измъкнах от него и сетне се върнах обратно някъде нагоре по течението. То ме носи с водите си. Аз…

Изведнъж Рейстлин замълча и хвърли поглед към вратата. Сетне с рязко движение на ръката я накара да се отвори с трясък и Тасълхоф Кракундел се строполи на пода по лице.

— О, здравейте — каза Тас жизнерадостно, ставайки от земята. — Тъкмо щях да почукам. — Сетне се поизтупа и се обърна разпалено към Карамон. — Открих отговора на загадката! Нали разбираш… преди Фистандантилус се е превръщал в Рейстлин и сетне пак във Фистандантилус. Но този път Фистандантилус е станал Рейстлин, после пак Фистандантилус и накрая отново Рейстлин. Изясни ли ти се?

Не, на Карамон не му се беше изяснило. Тас се обърна към мага.

— Не е ли така, Рейст…

Магът не отговори. Той се взираше в Тасълхоф с такъв подозрителен и заплашителен поглед, че кендерът завъртя неспокойно очи към Карамон и направи една-две крачки към война. В случай че Карамон се нуждаеше от помощ, разбира се.

Сетне Рейстлин направи бързо и леко движение с ръката си, сякаш призоваваше някого. Тасълхоф не почувства никакво движение, но за част от секундата през стаята сякаш прелетя някаква тъмна сянка и сетне откри, че нечия ръка го е хванала за яката и го е приближила само на сантиметри от слабото лице на Рейстлин.

— Защо Пар-Салиан е изпратил и теб? — попита магът тихо и кендерът „целият се смръзна“, както обичаше да казва Флинт.

— Е, той разбира се, си мислеше, че Карамон може да се нуждае от помощ и… — Хватката на Рейстлин се стегна и очите му се присвиха. Тас се запъна. — Ъъъ… всъщност той май не смяташе д-да ме изпраща някъде. — Тас се мъчеше да завърти глава и да погледне умолително към Карамон, но ръката на мага беше толкова силна и безмилостна, че почти го задушаваше. — То-това стана донякъде случайно. Поне що се отнася д-до него. А пък аз м-мога да ти разкажа по-добре, ако ми позволиш да дишам… от време на време.