Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Кризания — промърмори Карамон. — Нейната роля е свързана с някакво противопоставяне на Тъмната царица, нали? Точно както ми бяха казали. Ти се нуждаеш от жрица…

— Много съм уморен, братко — прекъсна го Рейстлин. И след кратък жест пламъците в камината угаснаха. Една-единствена магическа дума угаси светлината на Жезъла. Студен и неприветлив мрак се спусна над тримата в стаята. Дори и светлината на Солинари беше изчезнала, защото луната се беше скрила зад някакви сгради. Рейстлин се упъти към леглото си. Черните му одежди тихо шумоляха. — Оставете ме да почивам. Във всеки случай не трябва да оставате дълго тук. Няма съмнение, че за идването ви е било докладвано, а Кварат може да бъде смъртоносен враг. Гледай да не допуснеш да те убият. Ще ми бъде много неприятно, ако ми се наложи да си търся друг телохранител. Сбогом, братко. Бъди готов. Скоро ще те призова. Спомни си датата.

Карамон понечи да каже нещо, но откри, че говори на вратата. Той и Тас стояха отвън във вече тъмния коридор.

— Това е наистина невероятно! — рече кендерът и въздъхна от щастие. — Не почувствах и най-малкото движение, а ти? Миг по-рано бяхме там, а сега сме тук. Време, колкото да махнеш с ръка. Сигурно е чудесно да си магьосник — каза Тас замечтано, загледан в затворената врата. Да прелиташ през времето и пространството… и през затворени врати.

— Хайде — отсече Карамон изведнъж и закрачи надолу по коридора.

— Слушай, Карамон — поде Тас тихо, докато подтичваше подир него, — какво имаше предвид Рейстлин, когато каза „спомни си датата“? Да не би да наближава Денят на дара на живота или нещо такова? Ще трябва ли да му купуваш някакъв подарък?

— Не — изръмжа Карамон. — Не ставай глупав.

— Не ставам глупав — възрази Тас обидено. — В края на краищата Коледните празници са след няколко седмици и той може би очаква от теб подарък. Или поне си мисля, че те празнуват тук в Истар Големите годишни празници, точно както и ние в нашето време. Смяташ ли, че…

Карамон изведнъж се спря.

— Какво има? — попита Тас, разтревожен от ужасеното изражение върху лицето на исполина. Кендерът чевръсто се огледа, сложил ръка върху дръжката на малкия нож, който беше затъкнал в колана си. — Какво видя? Аз не…

— Датата! — извика Карамон. — Датата, Тас! Коледните празници! В Истар. — Сетне той бързо се извърна и сграбчи стреснатия кендер. — Коя е годината? Кажи ми коя година сме сега?

— Ами… — Тас преглътна и се опита да се сети. — Мисля, че… да, някой май ми каза, че е 962-ра.

Карамон изпъшка, пусна Тас и стисна главата си с ръце.

— Какво има?

— Мисли, Тас, мисли! — измънка Карамон. След това, все така обхванал главата си в отчаяние, той се запрепъва като слепец надолу по тъмния коридор. — Какво искат те от мен? Какво мога да направя?

Тас забави крачка.

— Да видим… Значи сега е навечерието на Коледните празници, а годината е 962 П. Г. Наистина абсурдно високо число. Но по някаква причина то звучеше познато. Коледните празници, 962-ра година… О, спомних си! — извика той тържествуващо. Това са последните Коледни празници точно преди… точно преди…

Мисълта, която го връхлетя, го остави без дъх.

— Точно преди Катаклизма! — прошепна той.

Денубис остави перото и потри ръце. Той седеше в притихналата зала за преписване с ръка върху очите, надявайки се, че кратката почивка ще му помогне. Не се получи. Когато ги отвори отново и взе перото, за да поднови работата си, изречението, което се опитваше да преведе, продължи да плува в някаква неясна мъгла.

Свещеникът се укори строго, нареди си да се съсредоточи и най-накрая думите започнаха да се подреждат и да придобиват смисъл. Но вървеше трудно. Главата го болеше. Всъщност тя го измъчваше от дни с една тъпа, пулсираща болка, която не си отиваше дори в съня му.

„Причината е в това необикновено време, повтаряше си той. Твърде горещо е за дните преди Коледа.“

Беше твърде горещо, необичайно горещо. Във въздуха сякаш плуваше влага, тежка и задушна. Прохладните ветрове като че ли бяха погълнати от самата жега. Бе чул, че на около сто мили оттук, в Катай, океанът бил съвършено неподвижен и спокоен под палещото слънце, толкова неподвижен, че корабите не можели да плават. Те стояли в пристанището, капитаните проклинали късмета си, а товарът им гниел.

Денубис попи челото си от потта и се опита да продължи да работи усърдно върху превода на Дисковете на Мишакал на соламнийски. Мислите му непрекъснато летяха в друга посока. Думите от текста му напомниха за една история, която бе чул миналата нощ от неколцина соламнийски рицари — история толкова мрачна, че оттогава все се мъчеше да я прогони от ума си.