Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Тасълхоф се разтрепери. От стомаха му се надигна ужасяващо усещане за гадене, което се разля по цялото му тяло. От устните му се изтръгна скимтене. Кендерът притисна уста с дланта си, за да не изкрещи, долепи гръб о стената и си помисли колко хубаво би било да умре тук сам в мрака.

Карамон отпусна голямото си тяло на вратата и я открехна съвсем малко, в случай че пантите скърцат. Но това не се случи. В стаята беше тихо. Никакъв звук от Храма не достигаше до това място, сякаш самият живот бе погълнат от задушаващата тъмнина. Исполинът имаше чувството, че белите му дробове изгарят и си спомни живо онзи случай, когато едва не се удави в Кървавото море на Истар. С усилие на волята прогони усещането, че е удавник, който отчаяно се опитва да си поеме въздух.

Задържа се още миг на вратата, опитвайки се да успокои препускащото си сърце, сетне насочи вниманието си към стаята. Сиянието на Солинари струеше през една цепнатина в тежките завеси, които закриваха прозореца. Тънко сребърно острие от светлина прорязваше мрака и се спускаше право към леглото в далечния край на стаята.

Обзавеждането вътре беше оскъдно. Карамон забеляза очертанието на безформена черна мантия, преметната на дървен стол. До него бяха сложени меки, кожени обувки. В камината не гореше огън, защото нощта бе твърде топла. Исполинът хвана дръжката на ножа, изтегли го от пояса си и прекоси стаята, воден от сребърния лъч на луната.

Знак от боговете, мислеше си той, а сърцето му туптеше толкова силно, сякаш щеше да литне нагоре и да го задуши. Почувства страх, какъвто рядко бе изпитвал през живота си — първичен ужас, който преобърна стомаха му и усука вътрешностите му. Мускулите му затрепериха конвулсивно. Гърлото му пресъхна. С отчаяно усилие на волята, Карамон се застави да преглътне и да избегне покашлянето, което щеше да събуди спящия.

„Трябва да приключа бързо!“, каза си той толкова уплашен, че всеки момент можеше да припадне. Мекият килим приглушаваше бързите му стъпки. Сега исполинът зърна леглото и заспалия в него магьосник. Фигурата се виждаше съвсем ясно. Лунната светлина очертаваше ясна линия по пода по посока на леглото, сетне нагоре по завивката и оттам се изкачваше косо към отпуснатата на възглавницата глава, с дръпната над лицето качулка, за да спира светлината.

— Така боговете посочват пътя ми — прошепна Карамон, без да съзнава, че говори на глас. Той се прокрадваше към леглото с извадена кама, но после се спря и се заслуша в тихото дишане на жертвата си, опитвайки се да долови някаква промяна в дълбокия, плавен ритъм, която щеше да означава, че е разкрит.

Вдишване… издишване… Човекът дишаше дълбоко, отмерено и спокойно. Така звучеше дишането на млад и здрав човек. Карамон потръпна, припомняйки си колко стар вероятно беше магьосникът и онези злокобни слухове за това как Фистандантилус възвръщал младостта си. Дишането на човека в леглото беше спокойно и равномерно. Нито прекъсваше, нито се учестяваше. Луната сипеше плавно студената си светлина. Знак от боговете…

Карамон вдигна камата си. Едно-единствено мушване — бързо и ловко — дълбоко в гърдите и всичко щеше да свърши. Исполинът пристъпи напред, но се поколеба. Не, преди да нанесеше удара си, щеше да погледне лицето — лицето на човека, който бе изтезавал брат му.

„Не, глупако! — изкрещя един глас вътре в него. Забий бързо ножа!“ Карамон вдигна камата отново, но ръката му се разтрепери. Трябваше да види лицето! Протягайки трепереща ръка, той леко докосна черната качулка. Платът беше мек и податлив. Нощният похитител я отметна.

Сребърната светлина на Солинари докосна ръката на Карамон и след това падна върху лицето на спящия маг, обливайки го в сиянието си. Ръката на исполина замръзна и стана мъртвешки бяла и ледена, докато той се взираше в лицето на възглавницата.

Това не беше лице на древен зъл чародей, набраздено от следите на безчетни грехове. Не беше дори и лицето на някое измъчено създание, чийто живот е бил откраднат от тялото му, за да продължи съществуването на умиращия маг.

Това беше лицето на млад магьосник, уморено от дългото взиране в книгите, но сега вече спокойно, отпуснато в дългоочаквана почивка. Това беше лице на човек, чиято постоянна борба с болката беше изписана в твърдите извивки около устата му, говорещи за непоклатимост на духа. Това беше лице, което Карамон познаваше толкова добре, колкото и своето. Лице, което бе виждал безброй пъти в съня му. Лице, което бе поливал и успокоявал с хладна вода…