Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Какво успя да чуеш? — попита Карамон глухо.

— Достатъчно — промърмори Тас. — Фистандантилус.

— Той е планирал това от самото начало — въздъхна Карамон. После отпусна главата си назад и затвори уморено очи. — Ето как ще се отърве от нас. Дори не му се налага да го извърши сам. Просто ще позволи на… този свещеник…

— Кварат.

— Да, просто ще позволи на Кварат да ни убие. — Карамон стисна юмруци. — Ръцете на магьосника ще бъдат чисти! Рейстлин никога няма да заподозре какво е станало. И при всеки следващ двубой отсега нататък аз ще се питам: „Истинска ли е тази кама, която Кийри държи?“ — Исполинът отвори очи и се вгледа в кендера. — И ти, Тас, също си забъркан в това. Джуджето каза така. Аз не мога да избягам, но ти можеш! Трябва да се махнеш оттук!

— И къде да отида? — попита Тас безпомощно. — Той ще ме намери, Карамон. Той е най-могъщият магьосник, който е живял някога. Дори и един кендер не може да се скрие от човек като него.

За момент двамата се смълчаха, докато ревът на тълпата ехтеше над тях. След това Тас зърна някакъв метален проблясък. Разпознавайки предмета, той стана на крака и тръгна предпазливо към него.

— Мога да вкарам двама ни в Храма — каза кендерът, пое си дълбоко въздух и се опита да успокои гласа си. Сетне вдигна кървавата кама от земята, завъртя я с дръжката напред и я подаде на Карамон. — Още тази вечер.

Сребърната луна Солинари блещукаше на хоризонта. Кацнало над централната кула на Храма на Царя-жрец светлото тяло приличаше на пламък на свещ, който гори на крайчеца на дълъг и тънък фитил. Беше пълнолуние и Солинари грееше силно, толкова силно, че правеше ненужни услугите на уличните осветители и затова момчетата, които си изкарваха прехраната, осветявайки пътя на нощните гуляйджии от една къща до друга със старинните си, сребърни лампи, тази вечер седяха в домовете си и проклинаха ярката луна, която им отнемаше хляба.

Близначката на Солинари, кървавочервената Лунитари, още не беше изгряла и до появата й имаше още няколко часа, когато щеше да изпълни улиците на Истар с призрачното си, пурпурно сияние. Що се отнася до третата луна, черната, нейният тъмен овал беше забелязан сред звездите от един човек, който я погледна за кратко, докато сваляше тежката си черна мантия, отрупана с безброй заклинателни орнаменти, за да облече една по-проста, по-мека, но също черна нощница за спане. Той дръпна черната качулка над главата си, за да се скрие от студената, пронизваща светлина на Солинари, легна в леглото си и потъна в спокойния сън, така нужен на него и на Изкуството му.

Или поне Карамон си представяше нещата по този начин, докато той и кендерът вървяха по огрените от луната, многолюдни улици. Нощта беше оживяла от всеобщото веселие. Те срещаха една след друга тайфи от гуляйджии, които се смееха шумно и обсъждаха Игрите. Разминаваха се и с групи жени, които се скупчваха една до друга и поглеждаха свенливо към Карамон с крайчеца на очите си. Полупрозрачните им рокли се вееха от лекия ветрец в меката късна есен. Една такава група разпозна исполина и той почти беше готов да побегне, страхувайки се, че те ще повикат стражите, за да ги върнат на арената.

Но Тас, който познаваше света по-добре, го задържа. Жените бяха очаровани от него. Бяха го видели да се бие този следобед и той вече бе спечелил сърцата им. Те се впуснаха в глупави и празни въпроси за Игрите, но дори не слушаха отговорите му, което беше добре, защото Карамон бе толкова нервен, че думите му звучаха почти безсмислено. Най-накрая, засмени, дамите продължиха по пътя си, пожелавайки му късмет. Карамон погледна въпросително към кендера, но Тас само поклати глава.

— Защо според теб те накарах да се премениш така? — попита той Карамон кратко.

Всъщност Карамон си беше задавал същия този въпрос. Тас беше настоял той да сложи златната копринена пелерина и шлема, с които бе излязъл на арената този следобед. Исполинът си представяше, че промъкването им в Храма ще бъде свързано с пълзене в канали и катерене по покриви и затова облеклото не му изглеждаше никак подходящо. Но когато понечи да се заинати, Тас го изгледа хладно и му се тросна или да прави, каквото му се казва, или да забрави за всичко.

Карамон се подчини с въздишка и наметна пелерината над обичайната си, широка риза и кожените си панталони. Сетне затъкна кървавата кама в колана си. Преди това по навик беше започнал да я почиства, но после се отказа. В този си вид щеше да му бъде по-полезна.