Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Истинска кръв? — Карамон вдигна глава и кафявите му очи проблеснаха. — Какво имаш предвид? Май беше казал, че…

— Ба! Приготви го, Ферагас. И докато се занимаваш с това, обясни нещата от живота на този разглезен лигльо. Време е да пораснеш, Карамон, сладурче мое. — Джуджето се изсмя дрезгаво и излезе от стаята.

Ферагас отстъпи настрани, за да му направи път и влезе в малката стая. Лицето му, обикновено приветливо и радостно, сега беше като безизразна маска. Очите му не издаваха нищо и той отбягваше погледа на Карамон.

— Какво искаше да каже той? Какво значи това „да порасна“? — попита Карамон. — Истинска кръв?

— Ето — каза Ферагас пресипнало, пренебрегвайки въпроса му. — Ще ти помогна с тези катарами. На човек му трябва малко време, докато свикне с тях в началото. Те са само за украса и се чупят много лесно. Публиката много обича да види как се разбиват на парчета и падат на земята.

Той извади един пищен нараменник от торбата и започна да го стяга откъм гърба на Карамон, без да отклонява очи от катарамите.

— Това нещо е направено от злато — каза Карамон бавно.

Ферагас изсумтя презрително.

— По-скоро буца масло ще спре ножа, отколкото това — продължи Карамон, докосвайки го с ръка. — И виж ги всички тия лъскави финтифлюшки! Върхът на меча на противника само ще се закача в тях.

— Така е — засмя се Ферагас, но го направи някак с усилие. — Както виждаш, май е по-добре да си гол, отколкото да носиш тези неща.

— Те не ме тревожат много — отбеляза Карамон мрачно, изваждайки парчето кожа, което трябваше да носи около бедрата си. Всъщност, освен украсеният шлем в торбата не бе останало нищо друго. Кожената препаска също беше украсена със злато, но едва покриваше слабините му. Когато обличането приключи с помощта на Ферагас, дори кендерът се поизчерви при вида на Карамон, погледнат отзад.

Ферагас понечи да си тръгне, но Карамон го задържа с ръка.

— По-добре бъди откровен с мен, приятелю. Ако все още си ми такъв.

Ферагас се вгледа внимателно в Карамон и сви рамене.

— Мислех, че вече си се досетил. Оръжията, които използваме имат остриета. О, да, мечовете наистина се огъват навътре — добави той, виждайки очите на Карамон да се присвиват. — Но ако получиш удар, кървиш — с истинска кръв. Затова отделихме толкова много време на промушващите ти удари.

— Искаш да кажеш, че хората наистина могат да бъдат наранени? Възможно е аз да нараня някого? Като да речем Кийри, Ролф или Варварина? — Гласът на Карамон се повиши гневно. — Какво друго става тук? Какво друго не си ми казал, приятелю!

Ферагас изгледа Карамон хладно.

— Откъде според теб съм получил тези белези? Като съм си играл с баба си ли? Виж, някой ден ще разбереш. Сега няма време за обяснения. Просто ни се довери, на Кийри и на мен. Прави, каквото правим и ние. И… се пази от минотаврите. Те се бият само за себе си, а не за господарите или собствениците си. С тях не можеш да се разбереш. О, да, те играят по правилата, защото в противен случай Царят-жрец бързо ще ги изпрати обратно в Митас. Но… е добре, да речем, че те са любимците на тълпата. Хората обичат да виждат как нараняват противниците си. И те правят, каквото могат.

— Махай се! — озъби му се Карамон.

Ферагас се вгледа в него за миг и след това се обърна и тръгна към вратата. Там обаче, той се спря и заговори сурово:

— Чуй ме, приятелю, тези белези, които получавам на арената, са знаци за доблест и те не са по-лоши от отличията, които един рицар печели в двубоите си! Само така можем да запазим честта си в тези натруфени Игри. Арената има свои собствени правила, Карамон, и те нямат нищо общо с рицарите и благородниците, които гледат как ние, робите, проливаме кръвта си за тяхно развлечение. Те говорят за тяхната чест . Е, ние пък имаме наша чест. И именно това ни съхранява. — Той замълча. Като че ли му се искаше да добави още нещо, но Карамон бе забил поглед в пода и упорито пренебрегваше и думите, и присъствието му.

Най-накрая Ферагас каза:

— Имаш пет минути. — После излезе и затръшна вратата след себе си.

На Тас също му се искаше да вземе отношение, но като видя лицето на Карамон, дори и той разбра, че моментът не е подходящ.

Тръгни на битка с омраза и до вечерта сам ще се удавиш в нея. Карамон не можеше да си спомни кой недодялан някогашен командир му бе казал тези думи, но поговорката му се струваше добра. Животът често зависи от верността на онези, които се сражават рамо до рамо с теб. Добре беше да се помириш с тях и да изгладиш нещата.