Винс Флин - Лиценз за убиване

— Къде отиваме? — попита тя, когато потеглиха.

— В центъра.

Тя го погледна объркано.

— Нали живееха край залива Чесапийк?

— Така е, но не знаем точно къде и ще е глупаво да започнем да душим още отсега. Ако разбере, че някакви непознати са разпитвали за него, със сигурност ще тръгне по петите ни.

Обяснението й прозвуча разумно и логично.

— Но защо отиваме в центъра тогава?

— Защото тя работи там. Ще се регистрираме в нашия хотел и ще хапнем. Ще се любим и после ще спим.

— Утре ли ще действаме?

— Първо ще се разходим из природата. Ще се отървем от колата и ако всичко мине добре… е, ще я проследим до дома им.

Щяха да се срещнат в Капитолия, в един от любимите им ресторанти. „Желязно“, както обичаше да го нарича Рап. Ресторантът досега не ги беше подвел. Готвеха превъзходно. Сервираха го както си трябваше — горещо или студено. Предлагаха всякакво месо, което беше важно, защото тя предпочиташе риба, а той — свинско. Всъщност той ядеше всичко, но при тези цени предпочиташе свинското.

Рап дойде навреме. Тя закъсняваше. Не беше нищо ново, но той всеки път се изнервяше. Непрекъснато й повтаряше да е по-точна, имаха и няколко големи скандала. Дори и при нормални обстоятелства би се разтревожил. Връзката им обаче беше всичко друго, но не и нормална. Тя беше телевизионен кореспондент и получаваше месечно поне едно писмо от таен обожател. Нищо необичайно за жените с нейната професия. Мъже на средна възраст, които определено имаха Едипов комплекс. Психопати-воайори, които се възбуждаха от писането на мръсотии. Всяка красива жена в който и да е телевизионен канал из цялата страна се сблъскваше с подобни проблеми. Хубавото беше, че деветдесет и девет процента от тези перверзници никога не стигаха по-далеч от писането на писма. Останалият един процент караше Рап да се тревожи, но не те бяха основната причина за притесненията му.

Той отдавна беше оценен и белязан. За главата му определяха награди. Ислямски религиозни водачи издаваха фетви, с които призоваваха мюсюлманите от целия свят да го убият. Това отчасти подхранваше желанието му да избива безжалостно хора като Халил. Те бяха започнали първи враждата — с войнствените си проповеди и крехки тела. Тези страхливци никога не бяха и помирисвали битка и никога нямаше да им се наложи. Мъже, които изпитваха перверзно удоволствие от подклаждането на омраза в сърцата на младите мюсюлмани. Караха други да вършат мръсната работа вместо тях, защото самите не притежаваха нито смелост, нито необходимите умения да го сторят. Именно от онези заблудени младежи се притесняваше Рап, когато Ана закъсняваше.

Прекрасната Ана Райли беше олицетворение на противоречията. Нейните фини черти и очарователни зелени очи излъчваха класическа красота, макар и зад тях да се криеше коравата по характер дъщеря на чикагски полицай. Беше израснала заедно с четиримата си братя, трима от които тръгнаха по стъпките на баща им. Четвъртият стана адвокат. Неговият и на Ана избор създаде известно разделение в семейството. Тримата братя, облекли полицейските униформи, се отнасяха към Ана и към брата им адвокат като към идеологически враг. Напълно типично за буйната им ирландска кръв, те се впускаха в яростни политически спорове. Но колкото силни бяха страстите им, толкова силна беше и любовта им към близките и семейството.

Този колоритен чикагски произход добавяше завидна твърдост към нейната красота и ум. Ана не обичаше да губи и не знаеше какво е да се предаде или да отстъпи. За репортер тя представляваше доста взривоопасна смесица. Рап се стремеше да обуздае първичните й инстинкти и с повече късмет да я научи как да надушва опасността още преди да я е сполетяла. Отначало тя се занасяше с него задето й беше подарил диктофон, но после оцени устройството.

„Ако мислиш, че някой те следи — казваше й той, — запиши номера на колата му и аз ще го проверя.“ Самата тя го беше виждала да прави същото поне веднъж седмично. Той я обучи да управлява автомобил в екстремни ситуации и й показа как да стреля с пистолет и с пушка.

Ана беше еднакво добра и в двете. Тъй като никога преди не беше стреляла, не се наложи да я отучва от неправилни стойки или навици. За разлика от повечето мъже тя държеше оръжието, без да го стиска силно и без напрежение. Имаше плавен спусък и не се напрягаше, преди да прозвучи изстрелът. Просто се прицелваше и стреляше. Дали щеше да е толкова добра в реална ситуация? Трудно беше да се прецени. Когато човек попаднеше в беда, инстинктите му за самосъхранение се задействаха автоматично. Най-важният от тях беше отделянето на адреналин в кръвта. При първия признак за опасност тялото започваше да отделя повишени количества адреналин още преди мозъкът да е осъзнал какво се случва. Адреналинът подготвяше почвата за два възможни развоя от ситуацията — да се биеш или да си плюеш на петите. И тук нещата придобиваха деликатен характер. Когато на човек му беше за пръв път, той често се стъписваше и оставаше като парализиран. Застиваше на място и впоследствие биваше изложен на „адреналиновия глад“, когато веществото спреше да се отделя. Тялото направо отмаляваше и ставаше още по-уязвимо. Единственият начин да подготвиш някого да действа адекватно в реална ситуация беше да го тренираш, докато отмерените движения му станат като втора природа. Най-напред трябваше да се поработи върху основните положения, стойката, хващането на оръжието, прицелването и натискането на спусъка. После беше ред на точната стрелба и едва тогава се преминаваше към обучението за действия в критични ситуации.