Винс Флин: Лиценз за убиване

Рап прекрачи труповете и се насочи към джамията. Застана до вратата и зачака. Знаеше, че любопитството ще надделее у Рашид. Докато преброи до седем и принцът се показа.

Рап светкавично го сграбчи с лявата ръка за брадичката. Дръпна го към себе си, като в същото време заби лявото си коляно в слънчевия му сплит. Рашид падна на земята точно върху тялото на един от обезглавените бодигардове. Рап го обърна по гръб и го натисна с крак в гърдите.

Погледна го в лицето и го попита:

— Защо?

В очите на Рашид се разгоряха злостни пламъчета.

— Защото си неверник — изрече на арабски.

Рап с отвращение поклати глава.

— И жена ми ли?

В очите на саудитеца нямаше насмешка, нито страх или молба. Нищо друго, само тотално убеждение и фанатизъм.

— Тя беше също неверничка. Вие всички сте неверници.

Рап кимна и отговори:

— А ти ще отидеш в Ада.

Той взе фосфорна граната от джоба си. Устройството достигаше температура от хиляда градуса за по-малко от две секунди. Вдигна крака си от гърдите на Рашид и го ритна в корема. Саудитецът отвори широко уста, а той това и чакаше. Натика я с такава сила, че тя изпочупи предните зъби на принца и здраво заседна в устата му.

Приближи се на сантиметри от лицето му.

— Майната ти! Майната му и на твоя извратен перверзен ислям!

Издърпа халката на гранатата и си тръгна. След три секунди се чу слабо пукване, последвано от ослепителна бяла светлина. Главата на Рашид буквално се разтопи от адската топлина.

Рап ги наблюдава в продължение на три дни от една къща на хълма. Прекалено дълго. Коулман не каза нищо. Не направи никакъв коментар, нито му предложи съвет. Бяха минали девет месеца, една седмица и три дена от смъртта на Ана. С тях бяха Уикър, Хакет и Стробъл. Досега Уикър можеше да е приключил всичко с пушката си поне десет пъти. Сутрин и вечер вятърът беше слаб. От едната тераса до другата разстоянието беше не повече от осемстотин метра и траекторията на куршума стръмно се изкачваше. За повечето щеше да е невъзможно да произведат такъв изстрел, но не и за Уикър. Снайперистът само чакаше да му даде сигнал, но дотам не се стигна.

Ловът и издирването бяха променили Рап. С всеки изминал ден през последните няколко месеца той ставаше все по-мълчалив и отчужден от всички освен от Кенеди, сина й, Коулман и семейство О’Рурк. Лиз О’Рурк беше най-добрата приятелка на Ана от колежа. Заедно с Кенеди те бяха единствените, с които споделяше. Дори в разговорите му с Коулман всичко се въртеше около лова. Беше говорил с брат си няколко пъти и Стивън беше дошъл за панихидата във Вашингтон — панихида, която Мич пропусна. Свещеникът чака трийсет минути, защото не искаха да започват без него. Накрая Кенеди и Лиз О’Рурк казаха на свещеника да започне. И двете знаеха, че няма да дойде. Той беше прекалено потаен, за да покаже мъката си пред толкова много хора, които едва познаваше.

Новата къща стоеше недовършена, а старата, в Чесапийк, къщата, в която Ана се беше влюбила, беше изпепелена до основи. Коулман се обърна към Кенеди и поиска да докарат багер и да разчистят руините. Тя помисли за секунда и му отказа. Мич трябваше сам да реши. Когато станеше готов, той щеше да го стори сам. Всички чакаха. Чакаха Рап да излезе от черупката си и да се върне към своя живот. Но това не се случи. Дните се нижеха, а с тях и месеците. Рап взе под наем къща в Гейлсвил, на залива, малко по-нагоре от мястото, където беше загинала Ана. Не смееше да прекъсне връзката си с водата.

Почти всеки ден отиваше с колата до овъглените останки от своя дом. Понякога оставаше в колата. Понякога излизаше и се разхождаше наоколо. Всеки път избухваше в плач, когато в съзнанието му нахлуваха щастливите спомени и изживявания, които никога нямаше да се повторят. Никога нямаше да види детето си, никога нямаше да може да подържи в ръце малкото си бебе. Никога нямаше да разбере дали е било момче или момиче. Дори не му дадоха възможност да се сбогува с жената на живота си. Той не можа да я защити, когато тя най-много се нуждаеше от него, и чувството на вина го измъчваше. Тъгата по неосъществените мечти, копнежът по нея, желанието да я прегърне само още веднъж, да зърне красивите й зелени очи и да вдъхне от аромата на косата й бяха по-мъчителни от всичко преживяно от него. Но въпреки това не беше толкова мъчително, колкото чувството за вина, че е умряла заради него.

Когато отиваше на работа, то беше само Кенеди и Дюмонд да му кажат какво ново са разбрали за убийците. Иначе гледаше да не се появява много в Ленгли. Никой не знаеше с какво точно се занимава и никой не смееше да го пита. Първият пробив беше направен с някакъв руснак на име Петров. В началото на кариерата си Кенеди беше работила в резидентурата в Москва и имаше много връзки там. Чрез няколко от бившите му колеги тя успя да го убеди да се срещнат. До него беше достигнала мълвата за преждевременната кончина на Абел. Смяташе се, че е било нещастен случай, но Петров не можеше да бъде заблуден лесно. Хора като Абел не умираха от случайни пожари.