Винс Флин - Лиценз за убиване

Още преди баща им да почине неочаквано. Мич бдеше над Стивън като орлица. Когато баща им почина, той налагаше с юмруци всеки, който само погледнеше накриво брат му. Стигна се дотам, че самият Стивън му каза, че трябва да намери друг начин да преживее мъката си. И това бяха думи, излезли от устата на осемгодишното му братче. Дори тогава хлапето се развиваше твърде бързо за възрастта си. Когато майка им умря от рак, Мич удвои усилията си да го закриля. Стараеше се Стивън да не се почувства сам и беззащитен в големия град, но брат му непрекъснато се изплъзваше. Работата поглъщаше цялото му време и той се беше посветил напълно на професията си.

В стаята влезе Томи Кенеди и застана до него. Той го прегърна през рамо.

Момчето погледна през прозореца и изрече:

— Мама казва, че брат ти е много умен.

— Ъхъ.

— Дали ще иска да играе с мен на електронната игра „Гейм Кюб“?

Рап изсумтя, изненадан от въпроса. Стивън беше природеният геймър, който биеше наред всички игри. В апартамента му в Манхатън имаше отделна стая, предназначена само за видео– и компютърни игри. В помещението имаше само два удобни меки фотьойла и широкоекранен плазмен монитор с диагонал сто и трийсет сантиметра.

— Брат ми определено ще иска да те провери на твоята игра.

Тръгна към външната врата. Дясното бедро леко го наболяваше, ребрата още бяха чувствителни, но иначе се чувстваше доста добре. Облицованата с дърво врата имаше дебело петнайсет сантиметра титаново резе. Издърпа резето и отвори вратата. Веднага от коридора долетя пиукане. В стаичката на охраната, под конюшнята, седеше служител от ЦРУ и алармата му беше сигнализирала за отварянето на къщата.

Рап беше с дрехите, които му донесе Коулман: джинси, тениска, спортни обувки. Единствено гипсът на дясната му ръка напомняше за случилото се.

Кенеди, стиснала чантичката си с лявата ръка, изчака Стивън да я настигне. Братът на Рап носеше мокасини, бежов панталон, бяла риза и син блейзър. Черните очила го правеха да изглежда по-възрастен. Той погледна към Мич и повдигна леко очилата си.

— Съжалявам за случилото се, Мич. — Стивън изкачи стъпалата и прегърна брат си. — Тя беше невероятна жена.

— Да, беше.

— Много съжалявам — повтори отново той и притисна по-силно Мич.

— Знам. — Рап прегърна през врата брат си и го целуна по челото. — Радвам се, че дойде. Трогнат съм.

Километражът на крадения мерцедес МЛ 500 показваше само 13 529 километра. Колата беше черна, с тъмни стъкла, каквото беше желанието на Таиб. Откакто пристигна в Америка, саудитецът беше виждал доста подобни малки спортни коли по улиците. Тук те се срещаха често, но бяха и доста скъпи. Хрумна му, че подобна кола е еднакво подходяща както да останеш незабелязан, така и да не предизвикаш подозрение. След като потегли от сервиза в Александрия, той пое по магистралата към международно летище „Дълес“. Оттам се насочи по магистралата „Хърст-Бролт“, на север, към Лийсбърг. На около десет километра преди града отби и се отправи на запад. Няколко минути по-късно стигна една ферма и мина по протежение на границата й с деветдесет километра в час. Около оградата беше осеяно с дървета, които скриваха къщата на върха, разположена на поне четиристотин метра навътре от пътя. На портала бяха монтирани наблюдателни камери. Таиб си каза, че Кастильо и хората му едва ли ще срещнат затруднения при влизането.

Продължи още няколко километра и направи завой обратно за града. Здрачаваше се и трябваше да заеме позиция. На пътя към Лийсбърг беше минал покрай шерифския участък на окръг Лоудън. Беше открил адреса в Интернет. Пак оттам беше принтирал карта как да стигне до участъка. На паркинга пред сградата бяха паркирани шест патрулни коли и един събърбан заедно с половин дузина цивилни коли. Продължи към центъра на града и бавно премина покрай сградата на окръжната администрация и полицейския отдел. Не знаеше кога се сменят дежурните, но едва ли щеше да е в девет и половина в събота вечерта. Бавно прекоси заспалото градче. Пълно беше с магазини за антики, странноприемници, кафенета, сладкарници, барове и ресторанти.

Таиб паркира на ъгъла, зад който от другата страна на улицата се намираше едно от кафенетата. Върна се пеша до него и беше посрещнат от доста превъзбудена и оскъдно облечена млада сервитьорка. Поръча си еспресо и огледа заведението. Освен него имаше само трима клиенти: двама тийнейджъри до прозореца, които се целуваха, и млад мъж, който пишеше на преносимия си компютър. На Таиб му се прииска да стане и да зашлеви невъзпитаните младежи, но си каза, че има да върши по-важни неща. След като плати в брой, излезе и застана пред кафенето в очакване на подходящ момент. Беше доста хладно, но, изглежда, това не правеше впечатление на местните. Покрай него мина жена с блуза без ръкави и с куче на каишка. Две момичета седяха пред съседната сладкарница с къси полички. От другата страна на улицата се чуваше силна музика. Непрекъснато минаваха двойки, няколко момчета профучаха със скейтбордовете си. По всичко личеше, че всички си прекарват добре. „Е, това скоро ще свърши“ — каза си Таиб.