В световен мащаб в икономиката също щяха да настъпят промени. За повечето хора тези промени предизвикваха само стрес, но за Абел те даваха страхотни възможности. Той вече беше натрупал милиони, но все още имаше грандиозни планове за живота си, макар и да беше на четирийсет и седем. В думите му вече се вслушваха големи мултинационални корпорации, международни банки, инвестиционни фондове, енергийни концерни и дори няколко правителства. Всички те му плащаха за неговите качествени услуги и прогнози, но това не му беше достатъчно. Като истински германец той беше убеден, че човек трябва вечно да се стреми към усъвършенстване и перфекционизъм, за да постигне пълна реализация на личните си качества. По-голямата част от капиталите му идваха от тлъстите хонорари от консултантските договори за изготвяне на анализи и прогнози. Някои от тези договори изтичаха следващата година и на Абел никак не му се нравеше перспективата да се окаже прав, но да е закъснял. Революция щеше да има. Неизбежно беше. Така че поне можеше да извлече печалба от нея.
Той се спря пред входа на „Абдула Телекомюникейшънс“ и впери поглед в солидната монолитна шестетажна сграда. За човек, израснал в Лайпциг, град, известен с ренесансовата си архитектура, едва ли би го впечатлило подобно нещо. Колкото и да се опитваше бившият шпионин да приеме саудитската култура, тукашната архитектура не струваше и пукната пара.
След като съобщи за пристигането си, мъжът на рецепцията любезно го помоли да почака. Не минаха и трийсет секунди и от асансьора слезе някакъв доста развълнуван арабин, който бързо се приближи и се представи на английски като един от вицепрезидентите на „Абдула Телекомюникейшънс“. Тъй като познаваше добре арабските делови среди, Абел не се впечатли ни най-малко. В компания като тази работеха десетки, ако не и стотици вицепрезиденти. Повечето от тях бяха роднини с главния шеф Саид Ахмед Абдула. Всички те получаваха огромни заплати, държаха разкошни кабинети и с изключение на шепа от най-кадърните роднини на Абдула не се бъркаха много на западните консултанти, които ръководеха дейността на компанията. Абел и неговият придружител се качиха с асансьора до последния етаж, където влязоха през две позлатени врати. Там го въведоха в стая, която беше пропита с атмосфера на арабска мъжественост. На облицованите с махагоново дърво стени бяха окачени главите на екзотични животни. В средата, на не повече от три метра от него, го гледаше със стъклените си очи главата на петнист леопард. Хищникът имаше напрегнат вид, който се предаваше най-вече от оголените му остри като бръсначи зъби. Над камина, която Абел предположи, че никога не е била използвана, висеше голяма маслена картина с пустинен пейзаж. Целият интериор беше замислен така, че да излъчва могъщество и мъжественост. Това беше очевидно, но до каква степен Абел разчиташе всички белези, той не беше сигурен. Някои от тези араби се възползваха от подобни декорации, за да утвърдят ясно и категорично позициите си в своите династии. Други просто подражаваха и плащаха баснословни суми на някой френски архитект да обзаведе по подобен начин кабинета им. Що се отнася до съдържанието и стила обаче, те не се отличаваха с особена оригиналност.
Вратата в другия край на стаята се отвори и оттам се показа възрастен мъж, облечен в традиционни арабски одежди. Лицето му беше напрегнато. Абел го посрещна в средата на стаята, точно до озъбения леопард.
— Аз съм Саид Абдула — представи се мъжът и протегна ръка за поздрав.
Абел не се изненада, че той говореше английски. Това беше езикът на бизнеса в Саудитска Арабия.
— Аз съм Ерих Абел. — Германецът се здрависа със Саид. — Принц Мухамад ме помоли да се видя с вас. Каза ми, че двамата с него сте много близки приятели.
— С Мухамад се познаваме от деветгодишни. — Саид направи знак на госта си да седне. — Искате ли нещо за пиене?
— Едно кафе, моля. — Абел седна на един диван.
Саид натисна бутона на телефона до него, издиктува нарежданията си на арабски и седна на съседния диван. Почти моментално се появиха двама индонезийци с бели сака и количка за сервиране. Те поднесоха кафето заедно с малки чинийки със сладкиши и си излязоха така безшумно, както бяха влезли.
— Принц Мухамад е мой много добър приятел. — Саид отпи от кафето. — Според мене той е незаслужено пренебрегван от брат си, краля.
Абел веднага си каза, че е доста неразумно така открито да се изказва пред непознат подобно мнение. Винаги верен на принципа си да бъде предпазлив, той отговори:
Читать дальше