През първите три години в ЩАЗИ настояваше непрекъснато да го прехвърлят от аналитичния отдел в оперативния, но здравето му винаги му пречеше да достигне целта си. Абел беше висок метър и седемдесет и пет, но по онова време тежеше само седемдесет килограма. Постепенно качи килограми и положи големи усилия, за да мине успешно изпитите по физическа подготовка.
На четвъртата година от службата си успя да се прехвърли в оперативните служби и започна да участва в системните отвличания на западни граждани, които посещаваха Източна Германия. Абел обикновено идентифицираше потенциалните мишени и понякога ги примамваше да влязат в капана. Детинското му лице и слабовато тяло му позволяваха да минава за тийнейджър. Бизнесмените с хомосексуални наклонности, които пътуваха на Изток, бяха лесни за изнудване. Абел обикновено се мотаеше около определена улица, парк или бар и чакаше мъжът да се приближи към него и да му направи неприлично предложение. После даваше тайно сигнал с ръка, хората на ЩАЗИ изскачаха и светкавично мятаха жертвата в микробус без опознавателни знаци. Водеха го в стаята за разпити и му предлагаха да избира: да лежи в затвора и да бъде публично заклеймен или да откупи свободата си. За всичките тези години само един не се съгласи да плати откуп. Този твърдоглав кучи син беше отведен на едно място с много сурови условия. Там след месец на постоянни побои той беше удушен от офицер от ЩАЗИ — пълен садист и човекомразец.
Печалбата от всяко отвличане беше няколко хиляди марки. ЩАЗИ имаше връзки в почти всички западни банки и правеше подробно проучване, преди да назове сумата на откупа. Големият им удар беше един западногермански аристократ, който им плати петстотин хиляди долара. Човекът беше държан в пленничество по-малко от двайсет и четири часа. Абел беше пресметнал, че само неговият екип е донесъл на държавата над пет милиона долара за период от две години и половина.
След това го повишиха и го преместиха в контраразузнаването. Благодарение на новата си служба можеше да пътува безпрепятствено и по-често в Западна Германия. Тъкмо навлизаше сериозно в шпионския занаят, когато всичко се разпадна. Той предупреждаваше началниците си от месеци, че признаците за краха са налице, но проклетите бюрократи бяха твърде заети да сноват между Берлин и Москва и да целуват задниците на господарите им от КГБ. Последното нещо, което те искаха, беше да признаят на автократите от КГБ, че постепенно губят контрол над най-западния европейски сателит на Съветския съюз. Ако го стореха, най-вероятно щяха да ги изритат или да ги застрелят в тила.
Абел беше изучавал икономиката на Изтока и Запада. Знаеше много добре, че статистиката, съчинявана от правителствата на Източна Германия и Съветския съюз, не е вярна. За да получи приблизително верните стойности, той разделяше числата на две. Западът обаче беше друго нещо. Лошите капиталисти разполагаха с онези чудеса, наречени корпорации. Те имаха задължението да бъдат напълно честни и откровени със своите акционери. Изумително голяма част от информацията беше публична и достъпна за всички. Всеки път, когато Абел преглеждаше показателите, неизменно стигаше до един и същи извод: скоро щяха да се провалят под тежестта на собствените си лъжи и икономически безумия. Реалните стойности бяха налице за всеки, който можеше да ги забележи. Сами по себе си тези данни бяха достатъчни, но вниманието на Абел беше привлечено и към нещо друго, не по-малко тревожно.
Властта на комунистическите диктатори се крепеше на две средства. Първото беше страхът. Благодарение на мрежата си от тайна полиция, подслушване на телефоните и информатори-доносници хората живееха в постоянен страх, че ако критикуват открито правителството, ще бъдат арестувани посред нощ и ще изчезнат завинаги. Другото средство бяха контролираните от държавата средства за масова информация. Постоянният пропаганден поток, който Джордж Оруел беше предсказал в „1984“, се лееше всекидневно от държавните радио и телевизия и от вестниците. Абел съзираше революция в информационните технологии и си даваше сметка, че Германската демократична република рано или късно ще изгуби монопола си над новините, а с това и над мислите на хората. Цяла година преди да падне стената, младият шпионин вече мислеше реално за обединението на двете Германии.
Шестнайсет години по-късно Абел имаше същото чувство за Саудитска Арабия. Промяната чукаше на вратата и нищо не беше в състояние да я спре. Въпросът не беше дали щеше да се случи или не, а кога. Крайно несправедливото разпределение на благата сред населението постепенно водеше страната към точката на кипене. Като се прибавеха и наелектризираните с фанатизъм мюсюлмани, Абел беше готов да се обзаложи, че Саудитска Арабия я очакваха доста сериозни катаклизми.
Читать дальше