Дъглас Престън - Тайният кодекс

Том погледна детектива:

— Мислите ли, че баща ни е добре?

— За да бъда честен, не виждам никакви следи от убийство тук. Не намерихме и тяло в къщата.

— Възможно ли е да са го отвлекли?

Барнаби поклати глава.

— Не ми изглежда вероятно. Защо им е заложник? — Той погледна часовника си. Бяха изминали пет, може би дори седем минути. Време беше да зададе въпроса: — Застрахован ли беше? — Направи всичко възможно гласът му да звучи както обикновено.

По лицето на Филип мина тъмна сянка.

— Не.

Дори Барнаби не можа да скрие изненадата си.

— Не?!

— Миналата година се опитах да уредя застраховането. Но никой застраховател не би се наел да го направи, докато колекцията се държи в тази къща и сигурността й е на такова равнище. И сам можете да видите, че това място е достатъчно уязвимо в това отношение.

— И защо баща ви не взе мерки да увеличи безопасността?

— Баща ни беше труден човек. Никой не можеше да му казва какво да прави. В къщата имаше доста оръжия. Предполагам, мислел е, че може да ги използва в случай на нужда, в стил Дивия Запад.

Барнаби мина с поглед през записките си и погледна отново часовника си. Беше обезпокоен. Нещо не пасваше. Той беше сигурен, че това не е обикновен обир, но без застраховка кой ще тръгне сам да се ограбва? От друга страна бяха съвпаденията с писмата до синовете, с които бяха извикани за тази среща точно в този момент. Барнаби си припомни думите на писмото: „… нещо много важно, което се отнася до бъдещето ти… Направи на стария си баща тази последна услуга…“ Във формулировката имаше нещо, което те караше да се замислиш.

— Какво имаше в хранилището?

— Само не ми казвайте, че са влизали и в хранилището! — Филип избърса потното си лице с трепереща ръка. Костюмът му изглеждаше вече вял и измачкан, а отчаянието върху лицето — неподправено.

— Да.

— О, Господи! В него се пазеха скъпоценни камъни, злато от Южна и Централна Америка, редки монети и печати, всичко беше изключително ценно.

— Изглежда крадците са имали както комбинацията за хранилището, така и ключове за навсякъде. Някаква идея за това?

— Не.

— Баща ви имал ли е човек, на когото да вярва напълно — адвокат, например, — който да е разполагал с втора връзка ключове или да е знаел комбинацията за хранилището?

— Той не вярваше на никого.

Това беше много важен момент. Барнаби погледна Върнън и Том.

— И вие ли смятате така?

Двамата мъже кимнаха.

— Имал ли е прислужник?

— През деня идваше една жена.

— А градинар?

— На пълно работно време.

— Някой друг?

— Беше наел готвач на пълно работно време и медицинска сестра за три дни в седмицата.

Фентън отново не издържа, пристъпи напред и се усмихна с погребалната си усмивка.

— Може ли да ви задам един въпрос, Филип?

— Ако смятате за нужно.

— Защо говорите за баща си в минало време? Да не би да знаете нещо, което не ни е известно?

— Мили боже! — избухна Филип. — Няма ли кой да ме освободи от този неосъществен Шерлок Холмс?

— Фентън — промърмори Барнаби, мятайки към сержанта предупредителен поглед.

Той го погледна и лицето му на мига смени изражението си.

— Съжалявам.

— Сега къде са? — продължи Барнаби, сякаш нищо не се бе случило.

— Къде са кои?

— Прислужницата, градинарят, готвачът. Този обир е станал поне преди две седмици. Някой трябва да е освободил помощниците.

Том погледна невярващо:

— Обирът е станал преди две седмици!?

— Точно така.

— Но аз получих писмото с Федерал Експрес едва преди три дни.

Това беше интересно.

— Погледнал ли е някой от вас адреса на подателя?

— Беше някаква пощенска кутия — каза Том.

Барнаби помисли за миг.

— Трябва да ви кажа — започна той, — че зад този тъй наречен обир стои застрахователна измама.

— Вече ви казах, че колекцията не беше застрахована — обади се Филип.

— Казахте го, да, но аз не го вярвам.

— Познавам пазара на арт застраховки, лейтенант — аз се занимавам с история на изкуството. Тази колекция беше на стойност около половин милиард долара, намираше се в къща в провинцията, пазена от някаква абсолютно излязла от строя охранителна система. Казвам ви — колекцията не можеше да бъде застрахована.

Барнаби задържа погледа си върху Филип, после го премести върху другите двама братя.

Филип изпусна една шумна въздишка и погледна часовника си.

— Лейтенант, не мислите ли, че този случай не е по силите на полицейския участък в Санта Фе?