Дъглас Престън: Тайният кодекс

Минаваше бързо и методично от една стая в друга, оглеждайки внимателно всяка подробност, но без да си води бележки. Бележките, беше научил той, винаги се връщаха в един момент, за да те захапят. Нямаше стая, която да не бе пострадала. Бяха действали мащабно. В една от стаите бяха разопаковани няколко кутии и върху пода се въргаляха смачкани хартии. Той вдигна един лист; беше бележка за товарене с дата отпреди месец за френски тенджери и тигани и немски и японски ножове на стойност двадесет и четири хиляди долара. Да не би пък нашият човек да се канеше да започва ресторантски бизнес?

В спалнята, зад дрешника той откри огромна врата; беше открехната.

— Форт Нокс — обади се Фентън.

Барнаби кимна. За къща, пълна с картини за милиони долари, беше наистина учудващо какво може да е до такава степен ценно, че да си струва да го пъхнеш в тайник.

Като се опитваше да не докосва вратата, той прекрачи вътре. Тайникът беше празен, имаше само разхвърляни боклуци по пода и няколко стари дървени сандъка. Той извади кърпичката си, за да отвори едно чекмедже. Кадифето беше хлътнало на местата, където са стояли предметите. Той го затвори обратно и тръгна към вратата, хвърляйки към бравата преценяващ поглед. Нямаше следи от насилствено отваряне. И нито един от заключените сандъци, които беше видял в стаите, не беше насилван.

— Имали са всички кодове и ключове — каза Фентън.

Барнаби кимна. Това определено не беше обир.

Той излезе и бързо обиколи градините. Те изглеждаха занемарени, с високо избуяли бурени. Тревата не беше косена сигурно от седмици и това придаваше на цялото място западнал вид. Нещо повече, помисли си той, градината не беше виждала човешка ръка доста преди тъй наречения обир. Изглеждаше сякаш от месеци всичко тук е вървяло към упадък. Ако беше намесена и застраховка, то това са били синовете. Може би.

Завари ги да стоят на сянка под пинията — със скръстени ръце, мълчаливи и навъсени. Докато ги приближаваше, мъжът със сакото попита:

— Открихте ли нещо?

— Например какво?

Мъжът свъси вежди.

— Имате ли някаква представа какво е било откраднато тук? Става дума за стотици милиони. Мили боже, как изобщо може някой да се надява да избяга далеч с такова нещо? Някои от предметите са световноизвестни произведения на изкуството. Само един Филипо Липи струва четирийсет милиона долара. Сигурно са се отправили към Средния Изток или Япония. Трябва да се обадите на ФБР, да се свържете с Интерпол, да затворите летищата…

Той спря, за да си поеме дъх.

— Лейтенант Барнаби има някои въпроси — каза Фентън, поемайки ролята, която играеше толкова добре. Гласът му стана необичайно висок и звучен, със скрита тенденция да се превърне в заплашителен. — Вашите имена, ако обичате.

Онзи, с каубойските ботуши, пристъпи напред.

— Аз съм Том Бродбент, а това са братята ми Върнън и Филип.

— Вижте, офицер — намеси се Филип, — тези неща сигурно вече пътуват към спалнята на някой шейх. Крадците не биха се надявали да продадат картините официално — става въпрос за добре познати произведения. Не се обиждайте, но аз наистина не мисля, че полицейският участък в Санта Фе е в състояние да се справи с това.

Барнаби пренебрежително отвори бележника си и погледна часовника си. Все още разполагаше с почти трийсет минути до идването на криминологичната лаборатория от Албюкърк.

— Може ли да ви задам няколко въпроса, Филип? Имате ли нещо против да се обръщам към вас на първо име?

— Добре, добре, нека само да действаме по-живо.

— Години?

— Аз съм на трийсет и три — отговори Том.

— Трийсет и пет — каза Върнън.

— Трийсет и седем — последва го незабавно Филип.

— Кажете ми как стана така, че и тримата се озовахте тук по едно и също време? — Той насочи погледа си към Върнън, който изглеждаше най-малко изпечен лъжец.

— Баща ни ни изпрати писма.

— За какво?

— Ами… — Върнън погледна братята си разтревожено. — Не ни каза.

— Някакви предположения?

— Всъщност не.

Барнаби изви очи.

— Филип?

— Нямам и най-малкото предположение.

Той се обърна към третия брат, Том. Даде си сметка, че харесва това лице. То не беше лице на глупак.

— Е, Том, ти искаш ли да ми помогнеш?

— Мисля, че е искал да поговорим за наследството ни.

— Наследство? Колко годишен беше баща ви?

— Шейсетгодишен.

Фентън пристъпи напред и ги прекъсна грубо:

— Беше ли болен?

— Да.

— Колко болен?