Дъглас Престън - Тайният кодекс

Той се обърна, но внезапно му хрумна нещо и отново се изви към тях:

— Цялата ли колекция липсва?

— Точно това казах по телефона — обади се сакото.

— Каква е стойността й?

— Около петстотин милиона.

Барнаби докосна периферията на шапката си и погледна към Фентън. Лицето на сержанта изразяваше неприкрито удоволствие.

Докато крачеше към къщата, си помисли, че трябва да бъде по-внимателен — интуицията му подсказваше, че има нещо гнило в тази история. Федералните, Интерпол и бог знае още кои други ще бъдат въвлечени. Той прецени, че един бърз оглед преди идването на хората от криминалната лаборатория би бил съвсем в реда на нещата. Пъхна палци в колана си и впери поглед в къщата. Запита се дали колекцията е била застрахована. Това би могло да обясни някои неща. Ако е така, може би Максуел Бродбент изобщо не е мъртъв. Може би сега си пие маргаритата с някоя кучка по луксозните плажове на Пукет.

— Питам се дали Бродбент е бил застрахован — обади се в този момент Фентън.

Хъч се ухили на партньора си, после се извърна отново към къщата. Погледът му обходи счупения прозорец, плетеницата от стъпки по ситния чакъл, изпотъпканата градина. Пресните следи бяха несъмнено от синовете, но имаше и други, по-стари. Виждаше къде е бил паркиран ванът, къде е дал заден. Изглеждаше така, сякаш обирът е станал преди седмица или две.

Най-важното сега обаче беше да намерят тялото — ако, разбира се, беше едно. Той влезе вътре. Тиксо, опаковъчна хартия, разхвърляни пирони, зарязани в камината дърва. По килима се виждаха дървени стърготини. Масата бе превърната в дърводелски тезгях. Бяха пипали изключително прецизно. Освен това — шумно. Тези хора не само са знаели какво правят, но са разполагали и с време, за да го направят добре. Той подуши въздуха, но не усети тежката сладникаво-кисела миризма на труп.

Както отвън, така и отвътре изглеждаше, че обирът не е скорошен. Седмица, а може би дори две. Наведе се и подуши отрязаното парче дървен материал, което лежеше на пода. Липсваше онзи характерен горчив дъх на прясно отрязано дърво. Забеляза стръкче трева и го смачка между пръстите си. Беше сухо. Барнаби си спомни, че от последния път, когато беше валяло, бяха изминали две седмици. Явно тогава се е случило; в рамките на двайсет и четири часа от падането на дъжда, когато е било още кално.

Той влезе в огромния сводест хол. Помещението беше изпълнено с множество пиедестали с бронзови надписи, върху които преди са стояли статуите. Бледи правоъгълници с кукички върху измазаните стени маркираха липсващите картини. Сламените пръстени и железните етажерки с опразнени рафтове и прашни вдлъбнатини свидетелстваха за местата на античните глинени антики, съкровища, които сякаш се бяха изпарили. В библиотечните рафтове, откъдето бяха измъкнати книги, зееха тъмни пролуки.

Той отиде до вратата на спалнята. И тук същото шествие на мръсни отпечатъци от влизащи и излизащи обувки. И още засъхнала кал. Мили боже, трябва да са били половин дузина. И е паднала голяма работа, която е отнела най-малко ден, а може би и два.

В друга стая намери една от онези машини за опаковане, които се използваха за най-едри вещи. Откри също дървени плоскости, филцови рула, метални ленти за обшиване, болтове и триони. Изоставено оборудване за няколко хиляди долара. Дори не си бяха дали труда да вземат нещо друго; в дневната бяха оставили телевизор за десет хиляда долара заедно с видео и дивиди, както и два компютъра. Барнаби си помисли за собствения си телевизор и видео с качество под всякаква критика, които още изплащаше, докато жена му и новият й любовник без всякакъв срам гледаха порно филмчета всяка нощ.

Той предпазливо прекрачи видеокасетата върху пода. Фентън се обади:

— Залагам три към пет, че нашият човек е мъртъв, и две към пет, че става дума за някаква застрахователна шашма.

— Ама и ти си един, Фентън, лишаваш живота от най-забавната му страна!

Все някой обаче трябва да беше видял, че тук става нещо. Къщата, извисена на върха, се виждаше от целия Санта Фе. Ако той самият си бе дал труда да погледне от прозореца на двустайния си апартамент в долината преди две седмици, сигурно щеше да види обира, осветената по цели нощи къща, фаровете на камиона, когато се спуска от хълма. Барнаби не преставаше да се удивлява на смелостта на крадците. Кое ги беше накарало да се чувстват сигурни, че ще успеят? Явно са действали съвсем спокойно.

Той погледна часовника си. Не разполагаше с много време. Скоро щеше да пристигне микробусът с лаборантите от полицията.