Дъглас Престън - Тайният кодекс

Барнаби протегна касовата бележка за товаренето на кухненското оборудване.

— Да имате някаква идея за какво е всичко това или накъде са поели тези вещи?

Те я погледнаха и поклатиха глави:

— Той дори не обичаше да готви — промърмори Том.

Барнаби пъхна листчето в джоба си.

— Разкажете ми за баща си. Външен вид, индивидуални качества, характер, бизнес сделки, такива неща.

Отново се обади Том.

— Той е… просто уникален.

— В смисъл?

— Дори и физически — направо гигант, жизнен, красив, широкоплещест, никаква следа от отпуснатост, с побеляла коса и прошарена брада, масивен като лъв и гръмогласен по лъвски. Хората казваха, че приличал на Хемингуей.

— А като личност?

— Беше от хората, които никога не бъркат, които потискат другите и ги карат да играят по свирката им. Живееше единствено по своите правила. Никога не е завършвал гимназия, но разбираше от изкуство и археология повече и от доктор на науките. Колекционирането беше негова религия. Той презираше религиозната вяра на другите хора и по тази именно причина изпитваше такова голямо удоволствие да купува и продава откраднати от гробниците вещи — и дори той самият да плячкосва гробници.

— Разкажете ми нещо повече за това плячкосване на гробници.

Този път заговори Филип:

— Максуел Бродбент е роден в работническо семейство. Заминал за Централна Америка, когато бил млад и изчезнал в джунглата за две години. Направил голямо откритие, обрал някакъв храм на маите и пренесъл експонатите нелегално през границата. Това е що се отнася до началото. Бил е арт дилър на съмнителни произведения и антики — като се тръгне от Гърция и се мине през отмъкнатите от Европа римски статуи, та се стигне до кхмерските дърворезби от камбоджанските погребални храмове и ренесансовите платна, откраднати от Италия по време на войната. Търгувал е не за да прави пари, а за да финансира собствената си колекционерска дейност.

— Интересно.

— Похватите на Максуел — каза Филип — са били единственият начин в наши дни човек да се сдобие с наистина велико изкуство. Сигурно в колекцията му няма и един експонат, който да е чист.

— Веднъж е ограбил дори гробница, която е била прокълната — намеси се Върнън. — Случвало се е да го казва на коктейлни партита.

— Проклятие?! И какво точно е било?

— Нещо от рода на: „Онзи, който се осмели да разтревожи покоя на тези кости, да бъде жив одран и хвърлен за храна на болните хиени. И табун магарета да се съвкупи с неговата майка.“ Или нещо в този смисъл.

Фентън не се сдържа и се усмихна.

Барнаби му хвърли предупредителен поглед. Той отправи следващия си въпрос към Филип. Интересно как хората обичат да се оплакват от родителите си.

— Кое го правеше толкова забележителен?

Филип се намръщи и широкото му чело се свъси.

— Ами ето например това — Максуел Бродбент обичаше Мадоната на Липи повече от която и да е реална жена. Обичаше портрета на малката Биа де Медичи повече от своите собствени деца. Обичаше двете си картини на Брак, Моне и нефритовите маянски черепи повече от който и да е реален човек в неговия живот. Прекланяше се пред своята колекция от френски мощехранителници от тринайсети век, за които се твърдеше, че съхраняват костите на светци, повече, отколкото пред който и да е истински светец. Неговите колекции бяха неговите любовници, неговите деца, неговата религия. Това е, което го правеше забележителен: страстта към красивите неща.

— Нищо от това не е истина — обади се Върнън. — Той ни обичаше.

Филип изсумтя презрително.

— Казвате, че се е развел с майка ви?

— Искате да кажете с майките ни. Беше разведен с две от тях и овдовял с третата. Имаше и две други съпруги, от които нямаше деца и безчет любовници.

— Някакви спорове за издръжка? — попита Фентън.

— Естествено — процеди Филип. — Издръжки на съпруги, издръжки на метреси, край нямаше.

— Но все пак ви е отгледал…

Филип замълча, после каза:

— И пак по своя си уникален начин.

Думите му увиснаха във въздуха. Барнаби се запита що за баща е бил този човек. Но по-добре да не изпускаше основната нишка: времето го притискаше. Момчетата от криминалната лаборатория щяха да пристигнат всеки момент и тогава щеше да се моли дори и отдалече да види отново мястото на престъплението.

— Да е имало някаква жена в живота му напоследък?

— Само с цел невинна физическа активност вечер — каза Филип. — Тя не би получила нищо, уверявам ви.