Дъглас Престън - Тайният кодекс

— Всъщност умираше от рак — произнесе Том хладно.

— Съжалявам — каза Барнаби, слагайки ръка на рамото на колегата си, сякаш да го възпре от задаването на повече нетактични въпроси. — Някой от вас носи ли екземпляр от писмото?

И тримата извадиха идентични, написани на ръка писма върху хартия с цвят на слонова кост. Интересно, помисли си Барнаби, всеки от тях си носи екземпляра. Което показваше важността, която придаваха на тази среща. Той протегна ръка, взе единия и зачете:

Скъпи Том,

Искам да дойдеш в къщата ми в Санта Фе на 15 април, точно в 1:00 следобед във връзка с нещо много важно, което се отнася до бъдещето ти. Помолих за същото Филип и Върнън. Прилагам и пари, с които поемам пътуването ви. Моля те, ела навреме: точно в един часа. Направи на стария си баща тази последна услуга.

— Имало ли е някаква вероятност да се оправи от рака, или е бил обречен? — попита Фентън.

Филип го погледна, после се обърна към Барнаби:

— Кой е този човек?

Барнаби хвърли предупредителен поглед към лейтенанта, който често се изцепваше.

— Тук всички сме от една и съща страна, опитваме се да разрешим случая.

— Доколкото аз знам — произнесе Филип неохотно, — не е имало шансове за излекуване. Баща ни мина през радиоактивно лечение и химиотерапия, но ракът беше с много метастази и нямаше начин да се измъкне. Той отказа каквото и да е по-нататъшно лечение.

— Съжалявам. — Барнаби се опита да събере целия си запас от съчувствие. — Но да се върнем отново към прословутото писмо, в него се говори за това, че поема пътните ви. За колко пари става дума?

— Хиляда и двеста долара кеш — обади се Том.

— Кеш? В каква форма?

— Банкноти. Хиляда двеста и един долара. Да изпраща пари в брой беше типично за баща ни.

Фентън отново се намеси:

— Колко време му оставаше да живее?

Той зададе въпроса си директно към Филип, протягайки глава напред. Главата му беше уродлива, много тясна и заострена отгоре, под дебелите му вежди проблясваха дълбоко поставените очи; имаше едър нос, от чиито ноздри стърчаха черни косми, а кривите зъби и едва загатнатата брадичка довършваха цялостното впечатление от него. Беше мургав. Въпреки английското си име, беше испанец от град Тръкас, високо в Сангре де Кристо Маунтинс. Изглеждаше страшен, ако човек не знаеше, че носи добра душа.

— Около шест месеца.

— Тогава за какво ви е поканил тук? Да си поиграете на „ринги-ринги-рае“ с топките му?

Фентън можеше да бъде отвратителен, когато поискаше. Но това даваше резултати.

Филип произнесе ледено:

— Това е елегантният начин да го направи. Предполагам, че е възможно.

Барнаби го прекъсна меко:

— А дали пък не е имал споразумение с някой музей да остави колекцията си на тях?

— Максуел Бродбент ненавиждаше музеите.

— Защо?

— Музеите бяха подели кампания срещу баща ни, критикуваха го, че използвал неортодоксални методи при събирането на колекцията си.

— И какви по-точно?

— Че купувал произведения на изкуството със съмнителен произход, сключвал сделки с иманяри и крадци, които пренасяли контрабандно антики през границата. Че дори самият той ограбвал гробници. Затова мога да разбера антипатията му. Музеите са бастиони на лицемерието, лакомията и користолюбието. Те обвиняват другите в методи, които те самите използват, за да събират експонатите си.

— Ами ако е оставил колекцията на някой университет?

— Той мразеше академиците. Смяташе, че са същите мерзавци. Археолозите обвиняваха Максуел Бродбент, че плячкосвал храмове в Централна Америка. Не издавам някаква семейна тайна тук — това е добре известна история. Можете да вземете който брой пожелаете на списание „Археология“ и да прочетете, че баща ни е живото въплъщение на дявола.

— Имал ли е намерение да продава колекцията? — прекъсна го Барнаби.

Филип стисна устни, размишлявайки.

— Да продава? Баща ми цял живот се е занимавал с аукционни къщи и арт търговци. По-скоро би умрял хиляда пъти, отколкото да повери за продажба колекцията си на посредствената сган…

— Искате да кажете, че е смятал да остави всичко на вас тримата?

За миг настъпи неловка тишина.

— Това — каза най-сетне Филип, — е напълно допустимо.

Фентън го прекъсна:

— Църква? Съпруга? Любовница?

Филип завъртя лулата между пръстите си и съвсем в телеграфния стил на сержанта, отвърна:

— Атеист. Разведен. Противник на брака.

Братята се разсмяха. Хъч Барнаби се улови, че дори и на самия него му стана смешно от имитацията. Рядко се случваше някой друг да сложи Фентън на мястото му по време на разпитите. Този Филип беше голям образ и въпреки претенциозността си беше цял разбойник. Но в продълговатото му интелигентно лице имаше нещо тъжно и объркано.