Дъглас Престън: Тайният кодекс

— Естествено, че е добре — сопна се Филип. — Това е просто поредната му игричка. — Той заблъска с юмруци по дебелата мескитова врата.

Том се огледа наоколо и забеляза, че дворът изглежда доста запуснато — тревата беше неокосена, в лехите с лалетата растяха бурени.

— Отивам да хвърля едно око през прозореца — каза той.

Промъкна се през живия плет, прекоси на пръсти една цветна леха и надзърна през прозореца на дневната. Нещо никак не беше наред. Но му отне известно време, за да схване какво точно. Стаята изглеждаше нормално: същите кожени дивани, същата зидана камина, същата масичка за кафе. Но преди над камината висеше голяма картина — не можеше да си спомни коя — а сега я нямаше. Той напрегна паметта си. Дали беше Брак, или пък Моне? Тогава изведнъж забеляза, че римската бронзова статуя на момче, която преди стоеше на почетно място отляво на камината, също липсваше. Личеше, че от библиотечните рафтове са били извадени книги. Стаята изглеждаше в безпорядък. През отворената врата върху пода на антрето се виждаше някакъв смачкан лист, парче опаковъчна хартия и изразходено руло тиксо.

— Какво става, докторе? — долетя гласът на Филип иззад ъгъла.

— По-добре виж сам.

Филип си проправи път през храстите с кисело изражение на лицето. Върнън го следваше.

Филип надзърна през прозореца и ахна.

— Липи — възкликна той. — Над дивана. Липи го няма! И Брак над камината! Взел ги е всички. Продал ги е!

Брат му се обади:

— Не се пали толкова, може би се мести. Сигурно просто си опакова нещата. От години му повтаряш, че къщата е прекалено голяма и усамотена.

Лицето на брат му рязко се отпусна.

— Да. Разбира се.

— Може би затова е цялата тази мистериозна среща.

Филип кимна и избърса чело с копринената си носна кърпа.

— Сигурно съм изморен от полета. Върнън, ти си прав. Разбира се, че са му опаковали багажа. Но виж само каква кочина са направили. Когато татко види това, ще получи пристъп.

Тримата стояха сред избуялата зеленина и се споглеждаха безмълвно. Неприятното предчувствие на Том беше достигнало връхната си точка. Ако баща им се местеше, това бе твърде странен начин да им го каже.

Филип извади лулата от устата си.

— Какво ще кажете, дали това не е някое от малките му предизвикателства към нас? Някой малък пъзел?

— Смятам да го разплета — каза Том.

— Алармената инсталация.

— По дяволите алармената инсталация!

Тримата заобиколиха къщата. Том се прехвърли през стената и скочи в малка затворена градинка с фонтан. Прозорецът на спалнята беше на нивото на очите му. Той се наведе, взе един камък и претегли тежестта му с ръка.

— Наистина ли се каниш да разбиеш прозореца? — вдигна вежди Филип. — Колко изискано.

Том хвърли камъка и по земята се посипаха ситни парченца стъкло. Те стояха, напрегнали слух. Тишина.

— Няма аларма — отбеляза Филип.

Том поклати глава.

— Това не ми харесва.

Филип се взря през счупения прозорец и Том видя как внезапна мисъл озари лицето му.

След миг се прехвърли вътре.

Върнън погледна Том:

— Сега пък какво му стана?

Без да отговори, той последва брат си. Върнън се затътри след него.

В спалнята беше както в цялата къща — липсваха всички произведения на изкуството. И тук цареше същата бъркотия. По пода се въргаляха всевъзможни боклуци, опаковъчна хартия, тиксо, пирони и дървени стърготини, а по килима личаха мръсни стъпки. Том отиде в антрето. Гледката разкриваше още голи стени, където, той помнеше, преди висяха Пикасо, още един Брак и две стели на маите. Нямаше ги, нито следа от тях.

С надигащо се чувство на паника той се осмели да прекоси коридора, като се спря до арката на дневната. Филип стоеше в средата на стаята и въртеше глава, а лицето му беше бяло като платно.

— Хиляда пъти съм му казвал, че ще стане така. Беше толкова безотговорно от негова страна да държи всичко тук. Адски безотговорно!

— Какво? — извика Върнън тревожно. — Какво има, Филип, какво се е случило?

Дрезгавият глас на Филип прозвуча почти като шепот:

— Обрали са ни.

Детектив-лейтенант Хъч Барнаби от полицейското управление на Санта Фе сложи ръка на костеливите си гърди и се облегна в стола. Въздъхна и надигна към устните си чашата с прясно кафе Старбъкс, десетото за деня. Ароматът на горчиво изпечени зърна изпълни ноздрите на кривия му нос, докато гледаше през прозореца самотната топола вън. Един красив пролетен ден в Санта Фе, Ню Мексико, Съединените американски щати, помисли си той, докато наместваше дългите си крайници по-дълбоко в стола. Петнадесети април. Ден за подаване на данъчните декларации. Всички си стояха вкъщи и си брояха парите, отрезвени от мисли за тленност и лишения. Дори престъпниците си вземаха почивен ден.