Дъглас Престън - Тайният кодекс

Том Бродбент взе последния завой на спираловидната алея и завари двамата си братя да чакат пред голямата желязна порта на имението Бродбент. Филип, раздразнен, изтръска недопушения тютюн от лулата си и я очука в циментовия стълб, докато Върнън натискаше с все сила звънеца. Къщата оставаше все тъй тиха и тъмна, извисена на върха на хълма като султански палат, а многобройните прозорци, комини и кули блестяха, озарени от ярката следобедна светлина на Санта Фе, Ню Мексико.

— Не е в стила на татко да закъснява — каза Филип и захапа лупата между белите си зъби с леко щракване. После погледна часовника си и натисна продължително звънеца. Том си помисли, че Филип си е съвсем същият: лула, направена от корен от изтравниче, язвителни очи, добре избръснати, напарфюмирани с афтършейв страни, причесана назад над високото чело коса, златен часовник, който проблясваше дискретно върху китката. Беше обул сиви памучни панталони, които разваляха цялото впечатление и морско синьо яке. Само британският му акцент изглежда бе станал още по-предвзет. Върнън, от друга страна, в неговите каубойски панталони, сандали и брада, приличаше невероятно много на Исус Христос.

— Пак разиграва пред нас някое от представленията си — изсумтя Върнън и натисна за пореден път звънеца. Вятърът премина през листата на пиниите с лек шепот и донесе дъх на топла смола и прах. Голямата къща си оставаше все тъй тиха.

Във въздуха се носеше миризмата на скъпия тютюн от лулата на Филип. Той се обърна към Том:

— Е, как се справяш между индианците?

— Добре.

— Радвам се да го чуя.

— А ти как си?

— Страхотно. По-добре не може и да бъде.

— Върнън? — обърна се Том към другия си брат.

— Всичко е наред. Наистина.

След тези думи разговорът замря, те се огледаха един друг, после извърнаха очи смутено. Том никога не беше имал какво толкова да каже на братята си. Една врана прелетя, грачейки, сякаш да подсили неловката тишина, легнала между тях. След известно време Филип атакува отново звънеца и навъсено се взря през пръчките от ковано желязо.

— Колата му си е в гаража. Да не би да иска да счупим звънеца?!

Той пое дълбоко въздух:

— Ехо-о-о-о! Татко! Скъпите ти синове са тук!

Портата поддаде под тежестта му и се открехна с леко скърцане.

— Отворено е! — възкликна Филип. — Той никога не оставя вратата отворена.

— Просто стои вътре и ни чака — каза Върнън. — Това е.

Те натиснаха с рамо тежката порта и тя зейна въпреки протеста на пантите. Върнън и Филип се върнаха при колите си, за да ги вкарат в гаража, а Том продължи навътре. Озова се лице в лице с дома от детството си. Колко години откак не беше идвал? Три? Изведнъж го обхванаха странни, противоречиви чувства — него, възрастния човек, който се връщаше към образите от миналото. Това беше едно от най-големите имения в Санта Фе. Чакълестата алея се виеше в полукръг около масивните крила на портала от седемнайсети век, изработени от ръчно резбовано мескитово дърво. Самата къща представляваше ниска тухлена постройка с извити стени, изваяни контрафорси, канелюри, ниши, сводове и всевъзможни фризове, а дългите тръби на комините за увеличаване на тягата, бяха сами по себе си истински произведения на изкуството. Беше заобиколена от тополови дървета и смарагдовозелени ливади. Разположена на върха на хълм, къщата гледаше към пустинята, към светлините на града и към буреносните облаци, кълбящи се лете над планината. Не че беше променена, но сега той я чувстваше различно. Том си помисли, че може би всъщност той е различният.

Една от вратите на гаража беше отворена и той видя бащиния си Мерцедес, паркиран в едната клетка. Другите две бяха затворени. Чу колите на братята си да трополят по неравната настилка и да спират край портала. Вратите се затръшнаха и след миг двамата се присъединиха към него.

Точно тогава Том за пръв път усети надигащото се в гърдите му безпокойство.

— Какво чакаме? — попита Филип, като се отправи към портала и отривисто позвъни. Върнън и Том го последваха.

Тишина.

Филип, както винаги нетърпелив, натисна за последен път бутона. Том чу как дълбокият звън отеква в къщата. Звучеше като първите акорди на някой реквием, нещо, което би подхождало на ироничното чувство за хумор на баща им.

— Ехо-о-о — провикна се Филип, като сви ръцете си на фуния.

Отново нищо.

— Мислите ли, че е добре? — попита Том. Неприятното чувство се засилваше.