Дъглас Престън - Тайният кодекс

Максуел Бродбент вдигна листовете, за да прочете още нещо, запъна се, поколеба се и после отведнъж спря и ги хвърли върху бюрото.

— Мамка му — каза той, блъскайки стола силно. — Това, което имам да ви кажа е прекалено важно за една шибана реч. — Той стана и заобиколи бюрото с няколко огромни крачки, неговата чудовищна осанка изпълни целия екран и в допълнение, стаята, в която те седяха. Той тръгна с отмерени крачки срещу камерата, възбуден, поглаждайки ниско подстриганата си брада.

— Не е лесно. Дори не знам как да ви го обясня.

Обърна се и направи няколко крачки обратно.

— Когато бях на вашите години нямах нищо. Нищичко. Пристигнах в Ню Йорк от Ери, Пенсилвания само с трийсет и пет долара в джоба, облечен в стария костюм на баща си. Без семейство, без приятели, без диплома за завършен колеж. Нищо. Татко беше добър човек, но прост зидар. Мама беше умряла. И бях сам в света.

— Айде пак с тази история — измърмори Филип.

— Беше есента на 1963-та. Изтърках паветата, докато си намерих работа, отвратителна работа, да мия чинии в „Мама Джина“ на Източна 88-ма и Лекс. Долар и двайсет и пет цента на час.

Филип клатеше глава. Том беше напълно онемял. Бродбент спря да крачи, застана срещу бюрото и погледна в камерата, леко прегърбен, мръщейки се.

— В този момент направо ви виждам. Филип, ти без съмнение, клатиш тъжно глава, Том, ти по всяка вероятност си прав и ругаеш. А ти, Върнън, си мислиш в момента, че съм празна кратуна. Господи, и тримата сте ми ясни като на длан. И съжалявам за вас, наистина. Това не е лесно.

Той отново закрачи.

— Заведението на Джина не беше далеч от Музея на изкуството. Един ден случайно ми хрумна да вляза вътре и това промени целия ми живот. Дадох и последния си долар за членство и започнах да посещавам музея всеки ден. Направо се влюбих в това място. Беше истинско откровение! Никога до този момент не бях виждал такава красота, такава… — Той вдигна едрата си ръка — Боже, какво приказвам, та вие знаете всичко това.

— Наистина го знаем — произнесе Филип сухо.

— Въпросът е, че започнах от нищото. Работих яко, имах визия за живота си, цел. Четях всичко, което ми попаднеше. Шлиман и откриването на Троя, Хауърд Картър и гробницата на Тутанкамон, Джон Лойд Стивънс и град Копан, разкопките на Вилата на мистериите в Помпей… Мечтаех да намеря съкровища като тези, да правя разкопки, да ги притежавам. Оглеждах се, разсъждавах, правех планове: на кое място в света бяха онези изгубени гробници и храмове, които чакаха да бъдат открити? Отговорът дойде от само себе си. Централна Америка. Там все още можеше да се намери някой изчезнал град. Значи там имаше някакъв шанс за мен.

На това място той спря, за да отвори чекмеджето на бюрото си. Извади оттам една пура, подряза я и я запали.

— Мили Боже — простена Филип. — Този човек е непоправим!

Бродбент угаси кибритената клечка, хвърли я на бюрото и се ухили. Имаше хубави бели зъби.

— Така или иначе ще умра, защо да не се насладя на последните няколко месеца от живота си. Прав ли съм, Филип? Още ли пушиш онази противна лула? Щях да се откажа, ако бях на твое място.

Той се обърна гърбом и закрачи отново, пускайки малки сини кълбета дим.

— Както и да е, събирах пари, за да мога да замина за Централна Америка. Отидох там не защото исках да правя пари, макар и да е имало такъв момент, предполагам, — а защото имах страст. И го намерих! Открих моя изгубен град.

Той направи нов рязък завой и се озова отново срещу камерата.

— Това беше началото. То ме накара да започна. Търгувах с изкуство и антики само за да финансирам моето колекционерско увлечение. И вижте…

Старецът направи пауза и описа широка дъга с ръката си, за да покаже невидимата в момента колекция в къщата.

— Ето го резултатът. Една от най-големите частни колекции от предмети на изкуството и антики в света. Това не са просто вещи. Всяко парченце тук има своя история, своя памет за мен. Как съм го видял за първи път, как съм се влюбил в него, как съм го придобил. Всяка частица тук е част от мен.

Той показа един предмет от нефрит върху бюрото си и го вдигна към камерата.

— Като например тази глава на олтек, която открих в Пиедра Лумбре. Спомням си деня… жегата, змиите… и как я видях за пръв път, лежаща в прахоляка на гробницата, където беше престояла две хиляди години.

Филип изсумтя:

— Радостите на крадеца.

Баща му я върна отново върху бюрото.