Дъглас Престън - Тайният кодекс

Той си пое въздух и се опита да се усмихне.

— Но ви предупреждавам: ще бъде трудно и опасно. Нищо в живота не се постига лесно. И тук идва малката изненада: никога няма да успеете, ако не действате заедно.

Той стовари тежкия си юмрук върху бюрото.

— Това е, накратко. Не направих много за вас, докато бях жив, но, кълна се в Бога, ще поправя това със смъртта си.

Той се изправи и се приближи към камерата. Ръката му се протегна, за да я изключи и после, след като размисли, огромният му, неясен образ изпълни екрана:

— Никога не съм бил сантиментален, така че и сега ви казвам просто „сбогом“. Сбогом Филип, Върнън и Том. Сбогом и късмет! Обичам ви.

Екранът угасна.

Том остана на дивана, не беше в състояние дори да помръдне. Хъч Барнаби беше първият, който се съвзе. Той стана и деликатно се изкашля, за да наруши неловката тишина.

— Фентън? Явно не сме нужни тук повече.

Сержантът кимна, изправи се тромаво, с пламнало лице.

Барнаби се обърна към братята, кимна учтиво и докосна периферията на шапката си.

— Както сами виждате, това не е работа за полицията. Оставяме ви да се оправяте сами. — Те се насочиха към вратата, която водеше към дневната. Нямаха търпение да излязат по-скоро навън.

Филип се изправи:

— Офицер Барнаби? — Гласът му прозвуча задавено.

— Да?

— Надявам се да не споменете за това пред никого. Няма да е полезно, ако… ако цял свят се втурне да търси гробницата.

— Правилно. Няма причина да го споменавам пред когото и да било. Изобщо няма причина. Ще се обадя на криминалните да не идват. — Той се измъкна заднишком и изчезна. Миг по-късно те чуха голямата входна порта да се захлопва.

Никой от тримата не помръдна.

— Кучият му син — изсъска тихо Филип. — Направо не мога да повярвам. Кучи син.

Том погледна побелялото лице на брат си. Знаеше, че брат му живее доста добре с професорската си заплата. Той имаше нужда от парите. И без съмнение, вече ги беше изхарчил.

— И сега какво? — обади се Върнън.

Думите му увиснаха във въздуха.

— Не мога да повярвам, че старото копеле го е направило — каза Филип. — Да замъкне дузина платна на стари майстори в гроба… да не говорим за безценния нефрит на маите и за златото. Направо съм сразен. — Той измъкна копринената кърпичка от джоба на сакото си и попи челото си. — Няма право!

— Е, какво ще правим, все пак? — повтори въпроса си Върнън.

Филип се втренчи в него:

— Ще търсим проклетото съкровище, разбира се!

— Как?

— Не може един човек да се зарови в гроба с изкуство за половин милиард долара, без някой да му е помогнал. Ще разберем кой му е помогнал.

— Не го вярвам — каза Том. — Не се е доверявал на никого през целия си живот.

— Не би могъл да го направи сам!

— Това е толкова… в стила му — произнесе Филип внезапно.

— Може би е оставил някакви следи — обади се Върнън и се приближи към предните чекмеджета, дръпна рязко едно отворено и започна да тършува из него, сипейки ругатни. Издърпа второ, после трето, обхванат от такава силна възбуда, че го измъкна от релсите и съдържанието му се разсипа по пода. Кредитни карти, шах, китайска дама. Том ги помнеше всичките — игрите на тяхното детство, сега пожълтели и опърпани от годините. Усети студена буца в гърдите; до това се свеждаше всичко. Върнън изруга и ритна купчината, пръсвайки я из цялата стая.

— Върнън, безсмислено е да обръщаш къщата нагоре с краката.

Върнън не отвърна нищо, продължи да отваря едно след друго чекмеджетата, изсипвайки съдържанието им на пода.

Филип измъкна лулата от джоба на панталоните си и я запали с трепереща ръка.

— Само си губите времето. Казвам ви, че трябва да говорим с Маркъс Хаузър. Той е ключът.

Върнън го погледна:

— Хаузър? Татко не е контактувал с него от четирийсет години.

— Той е единственият, който наистина познава баща ни. Прекарали са две години заедно в Централна Америка. Ако някой знае къде се е запилял татко, то това е той.

— Татко мразеше Хаузър.

— Предполагам, че са се сдобрили след болестта му. — Филип всмукна от дима, давейки се.

Върнън се прехвърли в кабинета. Том го чуваше как отваря шкафовете и ги затваря с трясък, от етажерките падаха книги, след малко дойде звук на счупено.

— Казвам ви, Хаузър е замесен. Трябва да действаме бързо. Имам дългове — имам задължения.

Върнън влезе, носейки пълна кутия с листове, които тръшна на масичката за кафе.

— Както изглежда, ти вече си успял да изхарчиш наследството си.