Дъглас Престън - Тайният кодекс

— В продължение на две хиляди години тя е стояла там — предмет с такава изключителна красота… това може да те накара направо да заплачеш. Иска ми се да можех да изкажа пред вас чувствата, които изпитах, когато видях това чудо да лежи кротко в нажежената прах. Това не беше нещо, което можеше да съществува в мрак. Аз я спасих и я върнах отново към живот.

Гласът му секна от изблика на толкова много чувства. Той млъкна, изкашля се и наведе глава. Хвана облегалката на стола и се отпусна тежко в него, оставяйки пурата си върху пепелника. Вдигна лице към камерата, протягайки се през бюрото.

— Аз съм ви баща. Отгледах ви и тримата. Познавам ви по-добре, отколкото самите вие се познавате.

— Не ми изглежда така — изсъска Филип.

— Докато гледах как растете, бях поразен от откритието, че живеете с непоколебимата увереност, че превъзхождате другите. Че сте привилегировани. Синдром на богатото дете. Сигурни, че не ви се налага да работите до безсъзнание, да учите до припадък, да се напрягате — само защото сте синове на Максуел Бродбент, защото един ден, без дори да сте си мръднали и малкия пръст, ще бъдете богати.

Той се изправи, явно не можейки да си намери място.

— Вижте, знам, че това е най-вече моя грешка. Аз бях този, който задоволяваше всяка ваша прищявка, купувах ви всичко, каквото пожелаехте, изпратих ви в частни училища, мъкнех ви из Европа. Чувствах се виновен пред вас заради разводите си и всичко около тях. Не съм бил роден за съпруг, предполагам. И какво направих? Отгледах три деца, които вместо да живеят прекрасен и смислен живот, стоят и чакат наследството си. Крахът на големите надежди.

— Глупости! — каза Върнън гневно.

— Филип, ти си младши професор по история на изкуството в Лонг Айлънд. Том? Конски доктор в Юта. А ти, Върнън? Ами че аз дори не знам с какво точно се занимаваш в момента, може би живееш в ашрам някъде и си даваш парите на някой мошеник гуру.

— Това не е истина! — извика Върнън. — Не е истина! Да върви по дяволите!

Том не можа да каже нищо. Усети, че му се повръща.

— И като капак на всичко — продължи баща им, — вие тримата не се разбирате. Така и никога не се научихте да действате заедно, да бъдете братя. Започнах да мисля: що за баща съм бил аз? Научих ли синовете си да бъдат независими? Научих ли ги да ценят работата? Да се уповават на самите себе си? Да се грижат един за друг?

Той спря и изстреля с горчивина думата:

— Не! След всичко до този момент, след училищата, Европа, след риболова и къмпингите, се оказа, че съм отгледал пълни неудачници. Исусе Христе, аз единствен съм виновен, че всичко свършва по този начин, но истината е такава. А после стана ясно, че умирам и това ме хвърли в паника. Какво трябваше да сторя, за да оправя нещата?

Той млъкна. Дишаше тежко и лицето му пламтеше.

— Само смъртта, навирайки смърдящата си муцуна в лицето ти, може да те накара да се замислиш. Трябваше да взема решение какво да правя с колекцията си. Със сигурност нямаше да я дам на някой музей или университет, за да злорадстват над нея шайка гризачи. Нито пък на мухлясала аукционна къща, за да обогатя с труда си някой дилър, който ще я разбие и ще я пръсне по четирите краища на света, след като аз съм я събирал цял живот. Категорично не.

Той избърса челото си, смачка носната кърпичка в юмрук и направи жест пред камерата.

— Винаги съм смятал да я оставя на вас. Но когато моментът настъпи, осъзнах, че това ще е най-лошото, което мога да ви сторя. Да ви дам половин милиард долара, които не сте спечелили вие.

Той отново премина зад бюрото, намествайки огромното си туловище на стола, и се пресегна за втора пура от кожената кутия.

— Погледнете ме, продължавам да пуша. Вече е твърде късно.

Той почука края й, след което го отряза. Облакът дим изпълни автоматичния фокус на камерата, размазвайки го. Когато димът напусна кадъра, изсеченото, красиво лице на Максуел Бродбент изплува отново на фокус.

— Решението ме осени ненадейно. Беше направо блестящо. Цял живот бях разкопавал гробове и се бях занимавал с погребални предмети. Знаех всички трикове за укриване на гробници, всички тъпи капани, всичко. И внезапно осъзнах, че аз също мога да отнеса всичко със себе си. И че мога да направя за вас нещо, което да бъде истинско завещание.

Той млъкна, стисна ръце и се протегна напред.

— Вие трябва да спечелите тези пари. Наредих да бъда погребан заедно с колекцията си на незнайно за вас място в света. Призовавам ви да ме намерите. Ако го направите, можете да вземете всичко от гроба ми, то е ваше. Това е моето предизвикателство към вас, моите трима сина.