Дъглас Престън - Тайният кодекс

Филип влезе. Както и да си беше представял офиса на един частен детектив, този безцветен постмодернистичен интериор от сив аспид, безличен килим и черен полиран гранит, нямаше нищо общо с това. Как изобщо някой можеше да работи в такава стерилна обстановка? Стаята изглеждаше празна.

— Да-а? — долетя глас иззад дъговидната стена от стъклени тухлички.

Филип заобиколи и се оказа зад гърба на мъж, седнал пред празно бъбрековидно писалище, което вместо към вратата на офиса, беше обърнато срещу стена от прозорци, които гледаха на запад към монотонния цинков блясък на река Хъдзън. Без да се обръща, мъжът посочи креслото с ръка. Филип прекоси коридора, седна и започна да изучава Маркъс Хаузър: бивша зелена барета във Виетнам; бивш крадец на гробници; бивш лейтенант от Бюрото по алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви.

В албума на баща си беше виждал снимки на Хаузър като млад, размазани и неясни, облечен в униформа в цвят каки, провесил на хълбок някакво огнестрелно оръжие. Беше усмихнат на всички снимки. Филип се почувства леко объркан, виждайки го най-сетне от плът и кръв. Изглеждаше дори още по-дребен, отколкото си го бе представял: беше облечен прекалено официално в кафяв костюм с игла за яката, елек, златен ланец и джобче за часовника. Човек от работническото съсловие, който се прави на благородник. Около него се носеше мирис на одеколон и малкото му останала коса беше напомадена и накъдрена, всеки кичур индивидуално подреден, за да осигури максимално покритие на лъскавата му плешивина. Върху пръстите му просветваха не по-малко от четири златни пръстена. Имаше добре поддържан маникюр и косъмчетата в носа му бяха подрязани грижливо. Дори плешивината на темето му, блестяща под заслона от коса, който я покриваше, изглеждаше восъчна и излъскана. Филип се зачуди дали това беше същият онзи Маркъс Хаузър, който беше пребродил джунглата с баща му, за да търси изгубени градове и древни гробници. Може би тук имаше някаква грешка?

Той се изкашля деликатно:

— Мистър Хаузър?

— Маркъс — долетя бързият отговор като плющящ удар по топка за тенис. Гласът му беше също тъй объркващ: висок, носов, с работнически акцент. Очите му обаче бяха зелени и студени като очите на крокодил.

Филип се почувства смутен. Кръстоса крака и, без да иска разрешение, извади лулата си и започна да я пълни. Хаузър се усмихна на това, плъзна чекмеджето на писалището си, извади кутия за пури с овлажнител и си взе една огромна „Чърчил“.

— Толкова се радвам, че пушите — каза той, завъртайки пурата между перфектните си пръсти и извади от джоба си златна резачка с монограм. — Не бива да позволяваме варварството да вземе връх. — Когато запали пурата, той се облегна назад в стола си и като го гледаше през облак дим, произнесе бавно: — Какво мога да направя за сина на моя стар партньор Максуел Бродбент?

— Мога ли да се надявам, че разговорът ни ще бъде конфиденциален?

— Естествено.

— Преди шест месеца поставиха диагноза на баща ми „рак“. — Филип млъкна, опитвайки се да открие по лицето на Хаузър дали той е знаел. Но лицето на детектива си оставаше непроницаемо като махагоновото му писалище. — Рак на белите дробове — продължи Филип. — Оперираха го и той проведе химио— и лъчетерапия. Отказа пурите и влезе в ремисия. Известно време изглеждаше, че е победил, но болестта се върна с гръм и трясък. Той започна отново химиотерапия, но я мразеше. Един ден изтръгнал интравенозната система, пребил болногледача и си тръгнал. По пътя за вкъщи си взел кутия с пури Куба Либре и никога не се върнал обратно. Бяха му дали шест месеца живот, това се случи преди три.

Хаузър слушаше, изпускайки кълбета дим.

Филип изчака малко, после попита:

— Свързвал ли се е с вас?

Детективът поклати глава и изпусна ново облаче.

— Не и за последните четирийсет години.

— Миналия месец внезапно — продължи Филип — Максуел Бродбент изчезна заедно с колекцията си. Беше ни оставил един видеозапис.

Хаузър вдигна вежди.

— Това беше неговата последна воля и нещо като завет. В него ни съобщаваше, че е взел всичко със себе си в гроба.

— Какво е направил? — Хаузър се протегна напред, лицето му внезапно се оживи. За момент маската му падна: той беше искрено удивен.

— Взел е със себе си всичко. Пари, произведения на изкуството, колекцията. Точно както са правели египетските фараони. Погребал се е незнайно в кой край на света и ни предизвиква: ако открием гроба му, имаме право да вземем всичко в него. Това, както сам разбирате, е неговата идея да ни накара да си заслужим наследството.