Дъглас Престън - Тайният кодекс

Настъпи тежка пауза.

— Макс никога не е говорел за това?

— Не.

— Сега ми е трудно да си спомня. Знаете как е, когато двама души са заедно дълго време, накрая започват да си лазят по нервите. — Хаузър остави пурата си в кристалния пепелник. Пепелникът беше голям колкото чиния и вероятно тежеше десетина килограма. Филип се запита дали не беше направил грешка, идвайки тук. Хаузър изглеждаше като борец лека категория.

Телефонът просветна отново и той вдигна слушалката. Това беше последната капка, за да прелее чашата. Филип се изправи:

— Ще мина пак, когато не сте толкова зает — произнесе той хладно.

Хаузър му махна с окичените си в злато пръсти да почака, изслуша онова, което му казваха в слушалката, след което я окачи.

— Е, Филип, кажете ми: кое му е толкова специалното на Хондурас?

— Хондурас? Какво общо има Хондурас?

— Защото това е мястото, където се е отправил Макс.

Филип впери очи в него.

— Значи все пак сте били в играта?

— Съвсем не. Това беше същността на телефонния разговор, който проведох току-що. Почти четири седмици, откакто пилотът му го е превозил с пълен самолет товари до град Сан Пиедро Сула, Хондурас. Оттам е взел военен хеликоптер за едно място, наречено Брус Лагуна. А после е изчезнал.

— И вие разбрахте това току-що?

Хаузър произведе нов голям облак дим.

— Аз съм частен детектив.

— И не лош, както виждам.

Хаузър емитира поредния медитативен облак.

— Когато говоря с пилота, ще знам повече. Като например що за товар е бил пренесен и колко е тежал. Баща ви не е положил кой знае какво усилие, за да прикрие следите си до Хондурас. Знаехте ли, че с него заедно сме били в Хондурас? Не съм изненадан, че е отишъл там. Това е голяма държава с най-непристъпния ландшафт в света — гъста джунгла, необитаема, планинска, прорязана от дълбоки дефилета и затворена от Москито коуст.

— Изглежда правдоподобно.

След миг Хаузър добави:

— Поемам случая.

Филип усети раздразнение. Не си спомняше да му е предлагал работата. Но човекът вече бе показал своята компетентност и понеже така или иначе знаеше историята, вероятно би могъл да продължи.

— Не сме говорили за хонорара ви.

— Трябва ми капаро. Очаквам разходите по случая да са доста високи. Когато тръгнете да правите бизнес в лайняна държава от Третия свят се налага да плащате на всеки Томас, Рико и Орландо.

— Аз имах предвид само непредвидените разходи — побърза да каже Филип. — Ако открием колекцията, тогава вие ще вземете, да кажем, един малък процент. Мисля, че ви бях споменал, че планирам да разделя всичко с братята си. Така ще е честно.

— Непредвидените разходи са за адвокатите, които се занимават с автомобилни катастрофи. Аз се нуждая от капарото веднага. Ако успея, ще има допълнителна фиксирана такса.

— Капаро? Колко?

— Двеста и петдесет хиляди долара.

Филип едва не се изсмя.

— Какво ви кара да мислите, че имам толкова пари?

— Аз никога не мисля нищо, мистър Бродбент. Аз знам. Продайте Клее.

Филип усети, че сърцето му спира за миг.

— Какво?!

— Продайте големия акварел на Паул Клее, който притежавате, „Синята църква“. Хубава е. Бих ви дал четиристотин за нея.

Филип избухна:

— Да я продам? Никога! Тя е подарък от баща ми.

Хаузър вдигна рамене.

— Впрочем откъде знаете за тази картина?

Детективът се усмихна и разтвори гладките си бели китки като две лилии.

— Вие май искате да скриете най-доброто, така ли е, мистър Бродбент?

— Да, но това е изнудване!

— Нека ви обясня как работя — наведе се напред Хаузър. — Лоялен съм преди всичко на случая, не на клиента. Когато поемам случай, аз го разрешавам независимо от последиците за клиента. Задържам капарото. След като успея, вземам допълнителна такса.

— Този разговор е неуместен. Не продавам Клее.

— Понякога клиентът изпуска нервите си и иска да се откаже. Понякога се случват лоши неща на добри хора. Целувам дечицата, ходя на погребения и продължавам да вървя напред, докато разреша случая.

— Не очаквайте, че ще продам това платно, мистър Хаузър. Това е единственото стойностно нещо, което имам от баща си. Обичам тази картина.

Хаузър го гледаше по начин, който го накара да се почувства странно. Очите на детектива бяха празни, лицето му — спокойно, лишено от каквито и да било емоции.

— Помислете си го по този начин: картината е жертвата, която трябва да направите, за да откриете наследството си.

Филип се колебаеше: