Дъглас Престън - Тайният кодекс

— Сядай — каза Учителят.

Върнън седна.

— Как мога да ти помогна?

— Става въпрос за баща ми.

Учителят се приготви да слуша.

Върнън събра мислите си и пое дълбоко дъх. После разказа за болестта на баща си, за наследството, за призива да намерят гроба му. Когато свърши, настъпи дълбока тишина. Върнън се запита дали Учителят би го посъветвал да се откаже от наследството. Спомни си многократните му негативни коментари за парите и тяхната зловредна роля.

— Да пийнем чай — каза възрастният мъж с изключително ласкав глас и се провикна да им го донесат. Донесе го момичето с плитката. Те отпиваха мълчаливо, когато най-сетне Учителят попита:

— На каква стойност е наследството?

— Предполагам, че след данъците моята част би била около сто милиона.

Учителят отпи една голяма глътка от чая, после още една. Ако цифрата го беше изненадала, то той не го показа.

— Нека да помедитираме.

Върнън затвори очи. Беше му трудно да се концентрира върху мантрата си, възбуден от зададените му въпроси, които сега му изглеждаха много по-сложни, отколкото си бе представял. Сто милиона долара. Сто милиона долара. Фразата, не много различна от мантрата, се вплете в неговата медитация, като не му позволяваше да постигне нито мир, нито вътрешна тишина. „Сто милиона долара. Ом мани падме хум. Сто милиона долара.“

Изпита облекчение, когато Учителят надигна глава и взе ръцете му, затваряйки ги в своите. Сините му очи бяха необикновено ясни.

— На малцина е дадена възможността, която е дадена на теб, Върнън. И ти не бива да я пропускаш.

— Как така?

Учителят стоеше и говореше. Гласът му отекваше, изпълнен със сила:

— Ние трябва да открием наследството. Трябва да го открием незабавно.

Том вече приключваше с прегледа на болния кон. Слънцето се канеше да залезе над високото скалисто плато, хвърляйки дълги златни сенки през храстите на градинския чай и лавандулата. От другата страна се издигаше висока хиляда стъпки стена, изваяна от пясъчник, грееща в червено на приглушената светлина. Том хвърли още един бърз поглед на животното и го потупа по врата. После се обърна към момичето от племето навахо, собственичка на коня.

— Ще се оправи. Просто има колики.

Тя се усмихна с облекчение.

— В момента обаче е гладен. Разходи го няколко пъти около оградата и после му дай един черпак семена от живовляк, смесени с овеса. Вода може да пие после. Изчакай половин час и му хвърли наръч сено. Ще се оправи.

Бабата на момичето, която беше яздила на гърба на коня пет мили, за да вземе ветеринаря и да го доведе дотук, — пътят беше отмит от придошлите води, както обикновено и трябваше да се заобикаля — взе ръката му:

— Благодаря ти, докторе.

Том се поклони леко.

— На ваше разположение.

Първоначално мислеше за ездата обратно до Блъф с някакво неясно предчувствие. Беше доволен, че пътят е разрушен и че ще има оправдание за дългото пътуване. Беше загубил половин ден, но пътеката го беше превела през най-красивата местност с червени скали в югоизточната част, през юрските дефилета от пясъчник, известни като формацията Морисън, богата на останки от динозаври. Имаше много на брой отдалечени каньони, които стигаха до високото скалисто плато Тоу Агиин и Том се запита дали някой палеонтолог си беше дал труда да го изследва. По всяка вероятност не. Някой ден, помисли си той, ще си направи малко пътешествие до тези каньони…

Поклати глава и се усмихна на себе си. Пустинята беше идеалното място да прочисти съзнанието си. Тази побъркана работа с наследството го беше шокирала напълно.

— Колко ви дължим, докторе? — попита възрастната жена, прекъсвайки унеса му.

Том погледна парцаливия хоган 2 2 Конусовидна колиба от пръти, покрита с клечки, рогозки или кожи, използвана за жилище от индианските племена в югозападните части на Северна Америка. — Б.пр. , счупената, обърната с колелата нагоре кола и мършавата овца, която се въртеше в кошарата.

— Пет долара.

Жената бръкна в кадифената си блуза и извади няколко смачкани банкноти, след което отброи от тях пет и му ги подаде.

Том докосна с ръка периферията на шапката си и тъкмо се канеше да се обърне към коня си, когато забеляза малко облаче прах на хоризонта. Двете жени навахо също го бяха забелязали. Един ездач на кон се носеше с голяма бързина от север, посоката, от която той самият бе дошъл, тъмната точица ставаше все по-голяма в огромната златна чаша на пустинята. Той се запита дали пък не беше Шейн, колегата му ветеринар. Тази мисъл го разтревожи. Трябва да се е случило нещо непредвидено, за да накара Шейн да се качи на коня и да препусне насам.