Дъглас Престън - Тайният кодекс

— Сали, имам лоша новина за вас.

Когато най-сетне завърши разказа си, между тях лежеше плътна тишина.

— Сигурно се шегувате — каза Сали.

— Не.

— Но той няма право!

— Има или няма, направил го е.

— И сега какво смятате да правите?

Том вдигна рамене:

— Нищо.

— Нищо? Какво разбирате под нищо? Нямате намерение да се откажеш от наследството си, нали?

Том не отговори веднага. Бяха стигнали върха на платото и спряха да погледнат отгоре. Безбройните каньони, спускащи се надолу към река Сан Хуан бяха гравирани като тъмни фрактали в обляния от лунните лъчи пейзаж; отвъд се виждаха жълтите светлини на град Блъф, и на самия край на града проблясваха светлините на сградите, където той се занимаваше със скромната си ветеринарна практика. Отляво огромният скалист гръбнак на Комб Ридж издигаше призрачните си кости на лунната светлина. Това отново му напомни за какво беше тук. След деня, в който преживя шока, след като научи, че баща му е избягал заедно с наследството, той беше взел любимата си книга: „Държавата“ на Платон. Прочете за пореден път страниците, посветени на мита за задгробното въздаяние и разказа на Ер, където питат Одисей какъв вид съществувание би избрал в следващия си живот. И какво беше избрал великият Одисей, този боец, любовник, моряк, откривател и цар? Да бъде обикновен човек, жребий, пренебрегван от другите. Единственото, което беше пожелал беше спокоен, прост живот.

Платон беше одобрил този избор. Същото направи и Том.

Това, напомни си той, го бе накарало всъщност да дойде в Блъф. Животът с Максуел Бродбент като баща бе непоносим: безкрайни поучения, предизвикателства, съревнования, критики и наставления. Беше дошъл тук да се спаси, да намери покой, да остави всичко това зад себе си. Това, и разбира се, Сара. Баща му дори се бе опитал да му намери любовница — което се бе оказало катастрофално.

Той се осмели да погледне към Сали. Хладният нощен бриз рошеше косата й, лицето й бе обляно от лунната светлина, устните — полуотворени от благоговение пред изумителната гледка. Беше отпуснала леко стройното си тяло на седлото. Господи, беше толкова красива!

Той страхливо отпъди тази мисъл. Животът му тъкмо бе станал такъв, какъвто искаше. И нямаше никакво желание да се превръща в палеонтолог — баща му бе смазал този стремеж. Да си бъде ветеринарен в Юта, какво по-добро от това? Защо всичко да се провали отново? Нали вече беше изминавал този път.

— Да — отвърна най-сетне той, — отказах се.

— И защо?

— Не съм сигурен, че мога да го обясня.

— Опитайте.

— Трябва да сте познавали баща ми. През целия си живот се опитваше да контролира всичко, което другите ми двама братя и аз правехме. Той ни управляваше. Имаше големи планове за нас. И нямаше значение какво правим, то никога не се оказваше достатъчно добро. Ние никога не бяхме достатъчно добри за него. А сега пък това. Нямам намерение да продължавам да играя тази игра. Стига ми.

Той спря, питайки се защо й бе казал всичко това.

— Продължавайте — подкани го тя.

— Искаше да стана лекар. Аз обаче мечтаех да бъда палеонтолог, да откривам останки от динозаври. Баща ми намираше това за абсурдно, „инфантилно“, както казваше. Споразумяхме се да отида във ветеринарното училище. Естествено, той се надяваше да отида в Кентъки, да стана доктор на конните състезания за милиони долари и може би дори да се занимавам с медицински изследвания върху конете, да направя голямо откритие и името Бродбент да остане завинаги в историческите книги. Вместо това аз дойдох тук, в резервата, при племето навахо. И това е, което искам да правя, което обичам да правя. Тези животни се нуждаят от мен, тези хора се надяват на мен. А този пейзаж, южна Юта, е най-красивият в света със своите юрски и кредски пластове. Но баща ми го смяташе за най-големия провал. Така че аз взех пари от него, за да отида във ветеринарно училище и го измамих, идвайки тук.

Той млъкна. Наистина не разбираше защо й казва всичко това.

— И значи какво? Имате намерение да се откажете от цялото си наследство, от Кодекса, от всичко?

— Точно така.

— Само заради това?

— Повечето хора си живеят и без наследство. От ветеринарната си практиката мога да преживявам съвсем не лошо. Обичам този живот, това място. Огледайте се. Какво повече може да иска човек?

Видя, че Сали го гледа, косата й блестеше слабо на сребърната светлина.

— И от колко точно се отказвате, ако смея да попитам?