Дъглас Престън: Тайният кодекс

— Иска ми се само татко да беше видял всичко това.

Върнън го прегърна:

— Видял го е, Том. Сигурен съм.

Люис Скиба седеше в люлеещия се стол на извитата веранда на дървената къща и гледаше към езерото. Хълмовете плуваха в есенно сияние, тъмното огледало на водата отразяваше извивката на вечерното небе. Беше точно така, както си го спомняше. Кеят се спускаше надолу към водата, със завързано на края кану. Мирисът на топъл бор изпълваше въздуха. Отсреща се обади гмурец, отчаяните му крясъци потънаха между хълмовете и някъде отдалече му отговори друг гмурец със слаб глас. Идваше толкова отдалече, като звездна светлина.

Скиба отпи глътка изворна вода и се залюля назад бавно. Столът и изгнилите дъски изскърцаха. Беше изгубил всичко. Беше стоял начело на срутването на деветте най-големи фармацевтични компании в света. Беше гледал как акциите им падат до петдесет цента, преди продажбите да секнат завинаги. Сега трябваше да отговаря по Глава II и двайсет хиляди служители видяха как пенсионните им фондове и спестявания изчезват. Беше изхвърлен от Борда, оклеветен от акционерите и конгресните комисии и превърнат в гореща новина в късните телевизионни програми. Беше под криминално разследване за отчетни измами, борсови манипулации, продажби по вътрешна информация и лично облагодетелстване. Беше изгубил дома си и жена си, а в резултат на това адвокатите почти бяха глътнали състоянието му. Сега никой не го обичаше, освен децата му.

И въпреки това Скиба беше щастлив човек. Никой не можеше да разбере щастието му. Мислеха, че си е изгубил разсъдъка, че се е побъркал. Не знаеха какво е да се измъкнеш от самите пламъци на ада.

Какво беше спряло ръката му преди три месеца в онзи тъмен офис? Или какво последва през тези три месеца? Онези три месеца на мълчание от Хаузър бяха най-тъмните месеци в живота на Скиба. И тъкмо когато му се струваше, че кошмарът никога няма да свърши, се появи внезапна новина. „Ню Йорк Таймс“ излезе с малка статия, забутана във вътрешните страници, с обявяването на новосъздадената фондация „Алфонсо Босуас“, некомерсиална организация, която щяла да се занимава с превода и публикацията на маянски Кодекс от IX век, открит в колекцията на Максуел Бродбент. Според президентката на фондацията, доктор Сали Колорадо, Кодексът съдържал лечебни рецепти на маите и би могъл да подпомогне търсенето на нови лекарства. Фондацията е основана от четиримата сина на Максуел Бродбент. Статията отбелязваше, че той е починал внезапно, по време на семейна почивка в Централна Америка.

Това беше всичко. Никъде не се споменаваше за Хаузър, за Белия град, за изгубената гробница, за побъркания Бродбент, който се бил погребал с парите си — нищо!

Скиба усети как цялата тежест на света сякаш се вдигна от раменете му. Бродбент бяха живи. Не бяха убити. Хаузър не бе успял да вземе Кодекса и, по-важното, бе пропуснал да ги убие. Скиба никога нямаше да научи какво се бе случило, пък и бе твърде опасно да разпитва. Единственото, което знаеше, беше че той не е виновен за убийство. Да, беше виновен за ужасни престъпления и имаше много неща да изкупва, но фаталното — отнемането на човешки живот, дори неговия собствен — не беше сред тях.

Имаше и нещо друго. Сега, когато вече нямаше нищо — нито пари, нито позиции, нито репутация — можеше да прогледне отново. Обвивките бяха паднали. Можеше да вижда ясно, сякаш бе отново дете: всички лоши неща, които бе направил, престъпленията, които бе покровителствал, егоизмът и алчността. Можеше да отбележи с перфектна точност спускането на етичната спирала надолу, когато беше направил успешна кариера в бизнеса. Беше толкова лесно да смесиш доброто име с честността, силата с отговорността, подлизурството с лоялността, печалбата — със заслугата. Трябва да си изключително трезвомислещо човешко същество, за да запазиш честността си в такава система.

Скиба се усмихна, вперил поглед в огледалната повърхност на езерото, наблюдавайки как всичко изчезва във вечерната дрезгавина, всичко, за което бе работил, всичко, което някога бе толкова важно за него. Най-накрая и дървената барака щеше да замине и той никога повече нямаше да види това езеро.

Но нямаше значение. Беше умрял и се беше преродил. И сега можеше да започне своя нов живот.

Офицер Джими Мартинес от полицейския участък в Санта Фе се върна в стола си. Току-що бе затворил телефона. Листата на дървото отсреща бяха придобили богат жълт цвят и от планините духаше студен вятър. Той погледна към партньора си, Уилсън.