Дъглас Престън: Тайният кодекс

— Изпий го, татко — каза Борабей. — Полезно е за теб.

— Какво е? — попита Бродбент.

— Лекарство.

— Знам това, но що за лекарство е? Не можеш да очакваш да глътна нещо, без да знам изобщо какво представлява.

Максуел Бродбент бе доказал вече, че е труден пациент. Сали се обади:

— Това е una de gavilan, uncaria tomentosa , котешки нокът. Изсушеният корен съдържа антибиотик.

— Предполагам, че не може да навреди — Бродбент взе чашата и изгълта съдържанието й. — Изглежда тук има излишък от доктори. Сали, Том, Борабей, а сега и този млад врач. Май мислите, че съм загазил сериозно.

Том погледна Сали.

— Колко неща само имаме да правим заедно, когато се оправя! — усмихна се старецът.

Том преглътна с усилие буцата в гърлото си. Баща му, виждайки безпокойството му — нищо не му убягваше, — се обърна към него:

— Е, Том, ти си единственият истински доктор тук. Какви са прогнозите?

Том се опита да изобрази усмивка. Баща му го гледа дълго, след което сведе очи с въздишка:

— Кого заблуждавам?

Последва дълга тишина.

— Том? Аз вече умирам от рак. Не можеш да ми кажеш нещо по-лошо от това.

— Добре — започна Том, — куршумът е пронизал перитонеалната кухина. Получила се е инфекция, затова имаш температура.

— А прогнозата?

Том прехапа устни. Тримата му братя и Сали го гледаха напрегнато. Том знаеше, че баща му не би приел нищо, освен голата, чиста истина.

— Не е добра.

— Продължавай.

Том не можеше да се застави да го изрече.

— Толкова лоша ли е? — попита баща му.

Той кимна.

— Но защо са тогава всичките тези антибиотици, с които ме тъпчете? И всичките тези чудодейни церове от Кодекса, който спасихте?

— Татко, видът на инфекцията, която си получил, сепсисът, не може да бъде повлиян от никакъв антибиотик. Нищо освен хирургия не може да го спре, а сега вече е твърде късно дори за това. Лекарствата не са всесилни.

Настъпи тишина Бродбент се обърна:

— По дяволите! — изруга той, вперил очи в тавана.

— Ти посрещна куршума вместо нас — каза Филип. — Ти ни спаси живота.

— Най-доброто нещо, което някога съм правил.

Том сложи ръка върху рамото на баща си. Беше горещо и остро.

— Съжалявам.

— И колко ми остава?

— Два-три дни.

— Исусе! Толкова малко?

Том кимна.

Баща му отпусна глава назад с въздишка:

— Така или иначе ракът щеше да ме довърши след няколко месеца. Въпреки, че дяволски много ми се искаше да прекарам тези месеци със синовете си. Или поне седмица…

Борабей се приближи и сложи ръка върху гърдите на баща си:

— Съжалявам, татко.

Бродбент покри ръката му със своята:

— И аз, синко. — И се обърна към синовете си: — Дори не мога да погледна „Мадоната“ на Липи още веднъж. Когато бях в гробницата си мислех, че стига да мога да видя още поне веднъж тази Мадона, всичко ще се оправи.

Прекараха нощта в колибата, около хамака на баща им, който умираше. Той беше неспокоен, но антибиотиците, поне засега, не допускаха инфекцията да напредва. Когато се разсъмна, старецът все още беше с бистър ум.

— Искам малко вода — каза той с дрезгав глас.

Том излезе да напълни една кана от близкия извор. Селото на Тара вече бе будно. Индианките палеха огнищата и красивите френски тенджери, тигани и супници бяха строени като за парад. Към утринното небе се виеше дим. По мръсния площад ровеха пилета и крастави кучета се оглеждаха в очакване за някоя мръвка. От една колиба излезе малко дете, облечено в тениска с Хари Потър. Светът бе стигнал дори дотук — до това толкова усамотено кътче, помисли си Том. Колко ли време щеше да мине, преди Белият град да отстъпи съкровищата и тайните си на света?

Когато се връщаше с каната вода, чу дрезгав глас. Старата вещица, жената на Ках, беше излязла от колибата си и махаше към него с извитата си ръка:

— Уакха! — каза тя, жестикулирайки.

Том спря.

— Уакха!

Той пристъпи предпазливо напред, почти очаквайки да му дръпне косата или да започне да опипва мъжествеността му.

Вместо това жената го поведе за ръка и го побутна навътре в колибата си.

— Уакха!

Той неохотно я последва и влезе в задимената колиба.

И там, на мъждивата светлина, подпряна на един стълб, той видя „Мадоната“ на Фра Филипо Липи. Том втренчи очи в ренесансовия шедьовър и направи несъзнателно крачка напред, хипнотизиран, почти невярващ, че може да е истина. Контрастът между занемарената колиба и картината беше толкова голям. Дори в мрака тя светеше с някаква неземна светлина, златокосата Мадона, още почти девойка, държеше детето си, което слагаше в устата си зърно грозде с двете си розови пръстчета. Над главите им се носеше гълъб и пръскаше златни листа.