Дъглас Престън - Тайният кодекс

Зад носилката с баща му се точеше дълга процесия от индианци, които носеха погребални предмети в гробницата — кошници със сушени плодове и зеленчуци, орехи, вода и масло, както и голямо количество традиционни маянски предмети като нефритови статуетки, боядисани тенджери, ковани златни чинии и кани, оръжия, колчани със стрели, мрежи, копия, и всичко онова, което би могло да потрябва на Максуел Бродбент в отвъдния свят.

След тях се движеше индианец, който носеше картина на Пикасо на гола жена с три очи, квадратна глава и рога, последвана от огромната картина на Понтормо — „Благовещението“, носена от двама потни индианци; после идваше един портрет на Медичите на Бронзино, две римски статуи, още няколко картини на Пикасо, Брак, две на Модилиани и още статуи — погребални предмети на двайсети век. Внушителната процесия се виеше нагоре по склона и в гората.

Най-сетне идваше оркестърът, ако можеше изобщо да се нарече така: група мъже, които свиреха на кратунени флейти, надуваха дълги дървени тромпети и удряха пръчки, а едно момче блъскаше колкото му сила държи по протъркан барабан, тип уестърн.

Том усещаше смесица от тъга и катарзис. Една епоха си отиваше. Баща му бе мъртъв. Това бе последното сбогуване с детството му. Пред очите му преминаваха нещата, които познаваше и обичаше, нещата, с които бе израснал. Това бяха нещата, които и баща му бе обичал. Когато процесията влезе в гробницата, тъмнината погълна всичко — както хора, така и погребални предмети — след което хората излязоха, примигвайки на светлината, с празни ръце. Тук колекцията на баща им щеше да бъде затворена на сигурно, на сухо, пазена и защитена, докато той и братята му се върнеха, за да вземат онова, което беше тяхно. Маянските съкровища, разбира се, щяха да си останат в гробницата завинаги, за да осигурят добър и щастлив живот на Максуел Бродбент в отвъдното. Но западните съкровища бяха техни и Тара щяха да ги пазят. Това беше погребение на погребенията. Само императорите на маите са били погребвани по подобен начин; и то преди хиляди години.

Три дни, след като написа последната си воля и завещание, Максуел Бродбент почина. Само през един от тези дни умът му бе бистър и ясен. Смъртта никога не беше приятна, помисли си Том, но в тази имаше нещо благородно, ако изобщо можеше да се употреби тази дума.

Том никога нямаше да забрави този ден. Четиримата сина стояха около хамака на баща си. Не говореха много, а когато го правеха, то беше само за тъжни неща — спомени, истории за забравени места, за хора, които си бяха отишли. И онзи ден на пестеливи думи беше много по-ценен от всичките десетилетия важни разговори за сериозни неща, уроците, съветите от баща към син, приказките след вечеря. След цял един живот Максуел най-накрая ги беше разбрал и те го бяха разбрали. Беше толкова просто и толкова силно.

Том се усмихна. Баща му би харесал погребението. Щеше да е доволен да види дългата процесия през гората, да чуе тромпетите, ударите на барабана, флейтите, мъжете и жените, които пляскаха и пееха в такт. В скалата бе изсечена гробница, с което се сложи началото на нов некропол за племето Тара. Белият град бе откъснат от изгорелия мост, оставяйки шестимата наемника на Хаузър откъснати от света. През шестте седмици, докато изсичаха новата гробница, в селото се носеха какви ли не слухове за падналите в капана войници. Те се приближаваха от време на време към линията на моста, гърмяха с оръжия, викаха, молеха, заплашваха. Докато дните и седмиците се нижеха, броят на шестимата намаля до четири, после до три, до двама. Сега там бе останал само един — малка, измършавяла фигура, която не казваше нищо, просто стоеше и чакаше смъртта. Том се опита да убеди воините на Тара да го спасят, но те бяха непреклонни: само Господ можел да възстанови моста. Ако Господ искал да го спаси, те нямали нищо против. Но, разбира се, бяха против.

Силното думкане на барабана върна Том към реалността. Всичките погребални предмети бяха вече струпани в гробницата и беше време да я затварят. Мъжете и жените стояха в гората и пееха безнадеждно някаква протяжна, натрапчива мелодия, а жрецът размахваше китка свещени билки и над тях се носеше благоуханен дим. Церемонията продължи, докато слънцето докосна западния хоризонт. Вождът обяви края й на дървения кей и тежката каменна врата на гробницата се затръшна точно в мига, когато последният слънчев лъч изчезна.

Настъпи тишина.

Когато се връщаха обратно към селото, Том каза: