Дъглас Престън: Тайният кодекс

— Татко…

— Тихо! За разлика от мен, ти живееш живота, който си си избрал, по правилата. Знам, че наистина искаше да станеш палеонтолог и да търсиш останки от динозаври. Аз те тласнах към медицината. Знам, че си добър ветеринар, въпреки, че така и не разбрах защо пропиля огромния си талант да лекуваш конете на индианците навахо в резервата. Това, което най-накрая разбрах е, че би трябвало да уважавам и да ценя избора ти в живота. Динозаври, коне, няма значение. Благославям те, прави онова, което желаеш. Започнах да виждам твоята честност. Честността е нещо, което винаги ми е липсвало и се смущавах да я видя толкова силно изразена в един от синовете си. Не знам какво би направил с едно голямо наследство и не очаквам и ти самият да знаеш. Нямаш нужда от парите и не ги искаш истински.

— Да, татко.

— А сега ти, Борабей… ти си най-големият ми и все пак най-скорошен син. Познавам те бегло, но някак си ми се струва, че те познавам най-добре от всички. Наблюдавах те и осъзнах, че си малко алчен, като мен. Ти нямаш търпение да се махнеш от тук, да отидеш в Америка и да се наслаждаваш на хубавия живот. Ти наистина не си за Тара. Е, няма лошо в това. Бързо ще се научиш. Имаш предимство, защото имаше добра майка, а аз не бях наблизо, за да те обърквам.

Борабей понечи да каже нещо, но Бродбент вдигна ръка:

— Не може ли човек тук да каже последните си думи, без непрестанно да го прекъсват? Борабей, твоите братя ще ти помогнат да отидеш в Америка и да получиш гражданство. В това, че ще станеш по̀ американец от американците, изобщо не се съмнявам.

— Да, татко.

Бродбент премести очи върху Сали:

— Том, това е жената, която никога не срещнах, но винаги съм искал да имам. Ще си пълен глупак, ако я оставиш да ти се изплъзне.

— Не съм риба — произнесе остро Сали.

— А! Точно това имах предвид! Малко заядлива, може би, но удивителна жена.

— Прав си, татко.

Бродбент млъкна и пое мъчително въздух. Виждаше се, че му е трудно да говори. По челото му бе избила ситна пот.

— Сега имам намерение да напиша последната си воля и завещанието си. И искам всеки от вас да си избере едно нещо от колекцията в тази пещера. Останалото, ако успеете да го изнесете от страната, бих искал да даря на някой музей. Ще вървим от най-големия към най-младия. Борабей, ти започваш.

Борабей каза:

— Ще избера последен. Онова, което искам, не е в пещерата.

Бродбент кимна:

— Добре. Филип? Сякаш не бих могъл и сам да се досетя? — Той впери очи в Мадоната — Липи е твой.

Филип се опита да каже нещо, но не можа.

— А сега ти, Върнън.

Настъпи тишина. След малко Върнън се прокашля:

— Аз бих искал Моне.

— Мислех си, че точно това ще кажеш. Струва ми се, че ще можеш да вземеш петдесет милиона, или малко повече за него. Надявам се да го продадеш. Моля те, не го дарявай на фондации. Не пръскай повече пари. Когато най-сетне откриеш онова, което търсиш, може би тогава ще проявиш мъдростта да дадеш малко от парите си, мъничко.

— Благодаря, татко.

— Смятам също така да те изпратя обратно с пълна торба скъпоценни камъни и монети, така че да платя на Чичо Сам.

— Добре.

— А сега, Том, ти си на ред. Какво ще вземеш?

Том погледна Сали.

— Бихме искали Кодекса.

Баща му кимна:

— Интересен избор. Ваш е. А сега, Борабей, ти си — последен, но не и на последно място. Кое е онова толкова мистериозно нещо, което ти искаш и което не е в пещерата?

Борабей се приближи до леглото и прошепна нещо в ухото му.

Старецът кимна:

— Отлично. Считай го за уредено. — Той започна да пише. Лицето му бе обсипано с капчици пот, дишаше хрипливо и плитко. Том виждаше, че не му остава много. Освен това знаеше каква е смъртта при сепсис.

— А сега — каза баща им, — оставете ме за десет минути, за да напиша последната си воля и завещанието. След това ще съберем свидетели и ще го изпълним.

Том, братята му и Сали стояха в подобната на катедрала пещера от дървета и гледаха голямата погребална процесия по пътеката към прясно изсечената във варовиковите скали гробница, високо над селото. Гледката беше изумителна. Най-отпред четирима воини носеха върху носилка тялото на Максуел Бродбент. То беше балсамирано по древните маянски традиции. По време на процесията новият вожд на селото беше превърнал трупа в Ел Дорадо, Позлатения от индианската легенда — по начина, по който маите навремето бяха погребвали своите императори. Бяха намазали тялото с мед и го бяха поръсили плътно със златен прах, за да го превърнат в безсмъртната форма, която щеше да приеме в следващия живот.