Дъглас Престън: Тайният кодекс

— Стойте!

— Пуснете ни да минем! — извика Том на испански, като продължаваха да се движат.

— Не. Върнете се обратно.

— Хаузър ви заповяда да ни пуснете! — Том усещаше как мостът трепери. Горящото въже щеше да се откъсне всеки момент.

— Хаузър е мъртъв — каза лейтенантът. — Сега аз решавам.

— Мостът гори, за Бога!

Тънка усмивка се плъзна по лицето на лейтенанта:

— Да.

Като по знак, бамбуковите парчета под тях се разтресоха и Том, баща му и братята му се сринаха на колене. Едно от въжетата се скъса и към пропастта полетя дъжд от искри при внезапното отпускане на напрежението.

Том скочи на крака, помагайки на братята си да вдигнат баща им.

— Трябва да ни пуснете да минем!

Войниците отговориха с огън над главите им.

— Ще умрете с моста. Това е заповедта ми! Сега Белият град е наш!

Том се обърна: от средната част на моста се вдигаха пламъци и дим, раздухвани от течението долу. Том видя, че още едно въже започва да се разнищва, изхвърляйки горящи влакна във въздуха.

— Дръжте се! — извика той и стисна здраво баща си.

Въжето се скъса с жестоко изплющяване и цялата платформа увисна като завеса. Те се хванаха здраво за останалите две въжета, като се опитваха да държат слабия си баща. Мостът започна да вибрира като пружина.

— Войници или не — каза Том, — трябва да минем по този мост.

Тръгнаха странишком покрай двете останали въжета, стъпваха по долното, и се държаха с ръце за горното, помагайки на баща си.

Лейтенантът и тримата войници направиха няколко стъпки напред.

— Готови за стрелба! — Те заеха удобна позиция за стрелба и се прицелиха.

Бродбент се намираха само на двайсет и пет стъпки от брега, но знаеха много добре, че нямат друг изход, освен да продължават да вървят срещу хората, които се канеха да ги разстрелят.

Третото въже се скъса като пружина, предизвиквайки отскачане на моста, което едва не ги уби.

Лейтенантът насочи оръжието си към тях.

— Сега ще умрете! — произнесе той на английски.

Чу се глухо тупване, но не беше от оръжието му. Върху лицето на лейтенанта се изписа пълна изненада и той се наведе, сякаш да им се поклони. От тила му стърчеше дълга стрела. Това предизвика мигновено объркване сред другите пет войника и точно в този момент откъм гората се разнесоха смразяващи кръвта викове, последвани от дъжд от стрели. Воините на Тара излязоха от джунглата и се понесоха напред с викове. Останалите войници бяха изненадани отстрани, на откритото, хвърлиха оръжията си в паниката си да избягат, превръщайки се в бодливо човешко кълбо.

Малко по-късно Том и братята му стигнаха до сушата — точно в мига, когато последното въже се скъса. Двата горящи края на моста се залюляха лениво към стените на каньона и се блъснаха в тях с каскада от горящи отломки.

Всичко свърши. Мостът не съществуваше.

Том се взря напред и видя Сали да излиза иззад храстите и да хуква срещу тях. Тръгнаха към нея, хванали от двете страни баща си и подкрепяни от воините на Тара. След няколко минути се срещнаха и тя се хвърли в прегръдките на Том. Рошавия Неудачник, почувствал се на сигурно в джоба му, изписка, притиснат между двамата.

Том погледна назад. Двете парчета от моста висяха над бездната, обхванати от пламъци. Половин дузина мъже бяха останали в капана на Белия град. Те стояха на края на пропастта, вперили очи в люлеещите се остатъци. Започна да се спуска мъгла и малко по малко тихите, застинали във вцепенение фигури, изчезнаха.

Колибата беше топла и изпълнена с едва доловимия дъх на билки. Том влезе, следван от Върнън, Филип и Сали. Максуел Бродбент лежеше в хамака със затворени очи. Отвън, в тъмното, се чуваха да квакат жаби. Един млад лечител от Тара стриваше билки в единия ъгъл на колибата под зоркото око на Борабей.

Том сложи длан върху челото на баща си. Температурата му се покачваше. Докосването му накара баща му да отвори очи. Лицето му бе измъчено, очите му блестяха от треската и светлината на огъня. Старецът се усмихна:

— Веднага щом стана по-добре, Борабей ще ми покаже как да ловя риба с копие по метода на Тара.

Борабей кимна.

Неспокойните очи на Бродбент се плъзнаха по групата, търсейки потвърждение.

— Ей, Том, какво каза?

Том се опита да каже нещо, но не можа да изкара звук от устата си.

Индианският лечител се приближи и предложи на Бродбент глинена чаша, пълна с някаква тъмна течност.

— Не искам повече от това — промърмори той. — По-лошо е от рибеното масло, което едно време майка ми ме караше да пия всяка сутрин.