Дъглас Престън - Тайният кодекс

— Хаузър се опитва да ни избута от моста — извика Филип.

Над главите им се посипа яростен дъжд от листа и клони от подновения огън.

— Нямаме избор — извика Том.

В следващия момент стъпиха на люшкащия се мост, като повече носеха, отколкото придържаха баща си. Войниците отсреща коленичиха с насочени оръжия.

— Не бива да спираме — каза Том.

Бяха минали една трета от моста, когато войниците дадоха предупредителен залп. Том се обърна назад. Хаузър и още няколко войника бяха пресекли връщането им в другия край на моста.

Бяха притиснати в капан от двете страни, и петимата.

Войниците изстреляха втори залп, този път по-ниско. Чуваха как куршумите свистят над главите им като грахови зърна. Намираха се по средата на моста, който се люлееше заплашително от бързите им стъпки. Том се огледа и спря. Не можеха да направят нищо повече. Всичко бе свършило.

— Не мърдай! — извика Хаузър и тръгна към тях с усмивка и насочено оръжие. Стояха и гледаха как се приближава. Том се обърна към баща си. Той гледаше Хаузър със страх и омраза. Изразът на лицето му го уплаши повече от ситуацията, в която се намираха.

Хаузър спря на стотина крачки пред тях, олюлявайки се на разклатения мост.

— Добре, добре — присви очи той. — Дали това не са старият Макс и тримата му сина? Каква мила семейна сбирка.

В продължение на двайсет часа Сали бе лежала зад дънера и кой знае по каква причина мислите й се въртяха все около баща й. Онова последно лято в живота си той я бе научил да стреля. След като умря, тя продължи да слиза до скалите и да се упражнява, като се целеше в ябълки и портокали, а по-късно — в пенита и десетцентови монети. Беше станала отличен стрелец, но това бе безполезно умение — нямаше никакъв интерес да се състезава или да ловува. Просто се наслаждаваше на самата стрелба. Някои хора обичат да играят боулинг, други — тенис на маса, а тя обичаше да стреля. Разбира се, в Ню Хейвън това беше политически най-неподходящото умение. Джулиан се ужаси, когато разбра. Тя му обеща да се откаже да стреля и да го пази в тайна — не защото той не обичаше оръжията, а защото го смяташе за пропаднала работа. Джулиан. Беше го изхвърлила от съзнанието си.

Тя премести изтръпналото си бедро и размърда пръсти, опитвайки се да отпусне схванатите си мускули. Даде още една шепа орехи на маймунчето, което седеше нацупено в клетката си. Беше доволна, че то е тук и й бе правило компания през изминалите часове, макар че беше в ужасно настроение. Бедното животинче! Обичаше свободата си.

То изписка тревожно и Сали мигновено застана нащрек. После чу: няколко далечни изстрела откъм Белия град, заглушен пукот от автоматично оръжие, после втори. Вдигна бинокъла и огледа гората от другата страна на дефилето. Последваха нови изстрели, още по-силни. Минаха няколко минути и видя движение. Беше Том. Появи се на края на пропастта, тичаше. Филип и Върнън излязоха от джунглата пред него, подпирайки помежду си ранен мъж — един старец в дрипи, Бродбент. Борабей изскочи последен, най-близо до моста.

Заваляха нови изстрели и сега тя забеляза Хаузър да излиза иззад дърветата отзад, беше ги подкарал като в игра към моста.

Тя свали бинокъла и вдигна оръжието, наблюдавайки драмата през мерника на „Спрингфийлд“-а. Ситуацията не можеше да бъде по-лоша. Бродбент и Борабей бяха попаднали в капан. Но те нямаха друг избор — Хаузър беше зад гърба им, а отстрани — пропастта. Поколебаха се за миг, но стъпиха върху въжето. Хаузър извика нещо на войниците отсреща и те коленичиха и започнаха да изстрелват предупредителни залпове.

За миг петимата Бродбент, включително Борабей, останаха заклещени по средата на моста с Хаузър и четирима войници от единия край и още четирима от другия. Огънят спря и всичко утихна.

Хаузър тръгна към тях по разлюляния мост с вдигнато оръжие.

Сали усети, че сърцето й бие до пръсване. Моментът беше настъпил. Ръцете й се разтрепериха и по кожата й изби пот. Тя си спомни баща си. „Успокой дишането. Задръж издишването. Чуй ударите на сърцето си. Стреляй между два удара.“

Сали се прицели в Хаузър, докато той крачеше по моста. Въжето се люлееше, но тя усети, че шансът да го улучи беше по-голям от петдесет на петдесет. Щеше да е дори по-голям, стига да спреше да върви.

Хаузър се придвижи със стотина стъпки към Бродбент и спря. Би могла да го убие — би трябвало да го убие. Взе го на мушката на мерника, но не дръпна спусъка. Вместо това се запита: „Какво ще стане, след като убия Хаузър?“