Винс Флин - Врагът сред нас

Той разкопча колана на креслото, стана и погледна Роб Ридли, който понечи също да се изправи.

— Стой си на мястото — каза му.

— Да бе, сигурно — отвърна шефът на близкоизточния отдел на ЦРУ и направи нов опит да стане.

Рап твърдо го спря като постави длан на рамото му и го побутна надолу.

— Сериозно ти говоря.

— Ама досега седях, цели дванайсет часа — оплака се приятелят му. — Да не си се побъркал? Трябва да се разтъпча, да раздвижа краката си.

— Ако слезеш от самолета, може да се наложи да ти счупя краката. Затова остани на мястото си, докато не ти кажа да слезеш.

— Бога ми, ти си отгледан не от хора, а от глутница вълци. Защо все заплашваш с насилие?

— Стой мирно. Нали знаеш колко е потаен Бен.

Рап тръгна по пътеката и се спря до креслото на Маркъс Дюмонд, главният компютърен спец на Ленгли и ненадминат хакер.

Дюмонд вдигна глава към него и го попита:

— Какво става?

— Остани тук, докато разговарям с Бен. Той не обича непознати.

Раи продължи по пътя си и свали трапа на самолета. Наведе се, за да не се удари в ръба на отворения люк и бавно слезе по стъпалата. Облечен беше с официален черен панталон и риза с къс ръкав, спусната отгоре. Черните му италиански мокасини стъпиха върху гладката бетонна настилка и той се насочи към главния директор на Мосад. С гъстата си четина на лицето и разрошена черна коса Рап повече приличаше на местен за този регион отколкото посрещачите му. Това, разбира се, не беше обичайното му облекло, но му позволяваше да се слива със средата, в която се налагаше да действа. Твърде голяма част от наемните охранители, командировани в Близкия Изток, ходеха облечени с бежови тактически облекла и кубинки. По този начин на фона на местните жители веднага се набиваха на очи, което до известна степен беше възпиращ фактор за нападателите. Нещо от сорта на предупредителен знак „Не се закачай с мен. Въоръжен съм и ми е разрешено да стрелям по всеки, който ми се изпречка на пътя.“ Но пък имаше и недостатък — така наемниците бяха ясно забележими. А Рап не искаше това. Там, закъдето беше тръгнал, трябваше да се слее с местните, да се движи сред тях като риба във вода.

Фридман беше в компанията на двама мъже — по един от всяка страна. Изглеждаха така, сякаш само чакаха сигнал от шефа си да прекършат Рап на две. Самият Фридман не се отличаваше много от тях. Метър и седемдесет на ръст, тежащ сто и петнайсет килограма, с рамене и врат на боксьор тежка категория и лъщяща плешива глава с масивна челюст. На младини се беше занимавал доста усилено с вдигане на тежести. Сега, превалил шейсетте, той беше оставил тези занимания на хора като двамата му придружители.

— Бен, колко любезно от твоя страна да дойдеш и да ме посрещнеш — каза Рап, когато приближи групата.

Фридман си остана с кисела физиономия.

— Всеки път като стана от сън, първо се сещам за теб.

— Още ли ти става на тази възраст? Браво на теб, старо куче.

Костотрошачът отдясно на Фридман пристъпи половин крачка напред.

— По-леко убиецо — каза Рап. — Не ми се иска да ти наритам задника точно пред очите на шефа ти и твоя брат-близнак.

— Имах предвид дупката от куршум, която направи в крака ми — продължи директорът на Мосад.

— Ами, Бен, не ми се мисли какво би ми сторил, ако аз бях убил израелски гражданин и ти ме беше хванал да се меся в политиката на страната ви.

Фридман предизвикателно вирна брадичката си, без да обръща внимание на двамата бодигарда, които гледаха в момента към него.

— Какво?… Не си казал на двамата си горилоподобни приятели? — попита с престорена изненада Рап. — О, с удоволствие ще го направя вместо теб. Ще ги осветля за тайната операция, която ти провеждаше срещу най-верния съюзник на страната ти. Та значи, момчета, нещата стояха така…

— Стига! — извика Фридман. — Почакайте ме отвън — отсечено нареди той на двамата. Подобно на дисциплинирани ротвайлери бодигардовете се подчиниха на командата на стопанина, обърнаха се и се отдалечиха без да се налага да им се повтаря. Веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, главният шпионин на Израел процеди през зъби:

— Какво искаш?

— Малко измъчен и изтощен ми се виждаш, Бен. Да не би да не си спал напоследък?

— Единствената причина да дойда е, че президентът ви настоя да се срещнем. Какво искаш?

— Не искам нищо, Бен.

Фридман го погледна изкосо.

— И прелетя океана, само защото ти липсваше красивата ми физиономия.

— Не, прелетях океана, за да ти благодаря.