Винс Флин: Врагът сред нас

Тези думи може и да успокояваха мнозина от държавните мъже, колеги на Ашани, но самият той по рождение си беше скептик, а не религиозен фанатик. Американската военна промишленост непрекъснато бълваше нови оръжия, способни на все по-голямо по сила и мащаб разрушение. А когато американския изобретателски гений се изправеше лице в лице срещу самохвалната пропаганда на неговото правителство, трезвомислещият човек лесно би преценил на кого да вярва. По време на първата му обиколка из комплекса той беше задал на главния инженер следния въпрос: „Щом вторият подземен етаж е сто процента защитен, защо тогава сте си направили труда да изградите трети и четвърти?“ Така и не му отговориха.

Ашани не се съмняваше, че на комплекса му бяха вдигнали мерника и той щеше да бъде унищожен до един месец. Шефът на разузнаването се беше противопоставил категорично на построяването му, но хардлайнерите спечелиха. Те бяха налели над един милиард долара в този комплекс, а също и в този в Натанз и в още няколко други. В същото време анемичната иранска икономика бележеше все по-голяма стагнация. Официално целта на програмата беше производство на ядрена енергия за мирни цели. Целият свят знаеше, че това е лъжа и то дори само поради факта, че Иран разполагаше с изключително богати залежи и резерви от петрол и газ.

От икономическа гледна точка нямаше никакъв смисъл да се харчат милиарди за развитието на ядрена програма, след като евтиният петрол и газ бяха в изобилие. Те обаче се нуждаеха от рафинерии.

С всеки следващ ден Ашани все по-силно чувстваше надвисналия апокалипсис. Напомняше за емоциите, които беше изпитал като студент в института за следдипломна квалификация през 1979 година. Тогава той виждаше предстоящото падане на шаха Мохамед Реза Пахлави така ясно, както и идването на власт на религиозните фанатици. С диплома по математика и икономика Ашани беше прагматик по природа. Не можеше да се отрече, че шахът беше марионетен диктатор, ограбил националните богатства, за да поддържа разкошния си и охолен живот. Недоволството му обаче поотслабна, когато видя фанатизма на Аятолах Хомейни и неговата шайка черноризци. Докато следваше в университета в Шираз, Ашани беше наблюдавал как фанатиците привличат неговите колеги към каузата си. След време те се качиха по автобусите и се запътиха към Техеран, за да провеждат протести. Ашани добре си спомняше, че тогава те си нямаха и най-малка представа в какво се забъркват.

Революциите са коварно нещо и тази от 1979 година не беше изключение. Твърдолинейните духовници раздухаха пламъците на народната ярост и създадоха на шаха образ на краен злодей — образ, който нямаше почти нищо общо с действителните факти. Младите студенти и интелигенцията, които искаха да свалят цензурата и игото на тайната полиция на шаха, изобщо не предполагаха, че се съюзяват с клика, която по никакъв начин не беше приятелски настроена към свободата на словото, феминизма и просветеността на персийското образование. Напротив, младежта на страната беше пометена от събитията и се показа като малограмотна невежа тълпа. Малцина се замисляха какво ще стане, след като свалят шаха. Ашани обаче знаеше. В крайна сметка революциите се печелеха от онези групи, които бяха готови най-безскрупулно да се разправят с опозицията. След близо три десетилетия брачен живот със съпругата си и пет дъщери, на Ашани му беше ясно, че много от тогавашните студенти съжаляват за стореното.

Това пътуване до подземния комплекс беше третото за Ашани в последните три седмици. Президентът му беше наредил този път самият той да придружи Мухтар, сякаш тяхното присъствие щеше да предпази по някакъв начин обекта от предстоящата въздушна бомбардировка. Ашани нямаше абсолютно никаква власт над иранския Съвет за атомна енергия или Върховния съвет за сигурност — органите, осъществяващи контрола и надзора върху дейността на приблизително петте секретни обекта, в които Иран беше вложил толкова много средства. Навсякъде в тези обекти им се привиждаха шпиони и затова искаха Ашани и неговата тайна полиция да ги излови. Под този претекст те все по-често настояваха за личното му участие. Но Ашани знаеше коя беше истинската причина. Всичко беше въпрос на политика. Беше очевидно какво предстои и сега водачите мислеха как да защитят позициите си. Сред елита съществуваше единодушно мнение, че американците или техните помощници ще нападнат. Една-две прецизно хвърлени бомби можеха да превърнат инвестираните милиарди и таланти в катастрофална гледка. Безработицата надвишаваше двайсет процента и почти половината страна живееше на или под ръба на бедността. И то при положение, че под тях се намираха огромни запаси от природен газ, петрол и въглища. Ислямската революция караше вече третото си десетилетие, а хората не живееха по-добре отколкото при шаха. Този ядрен гамбит криеше опасността от банкрут на държавата и понеже Ашани познаваше добре религиозните фанатици, той си даваше сметка, че никой от тях няма да поеме вината. И сега те искаха да спечелят подкрепата му. Тези, които бяха инициирали разработването на ядрени оръжия, сега му се кълняха, че от самото начало са имали съмнения.