Винс Флин - Врагът сред нас

— Спомняш ли си оня образ, с който се запознахме в „Пясъчника“ миналата година? — Рап имаше предвид Ирак.

— Аз там се срещам с много образи. Бъди по-конкретен.

— Оня тип от НМИ.

— НМИ?

„НМИ“ беше съкращението на Народни муджахидини на Иран, но Рап не искаше да го произнася открито.

— Бяхме отседнали в двореца. Останахме там до четири сутринта. Пихме бренди и пушихме пури. Той ни разказа как викали на един местен водач надутия президент.

— А, да, сетил се.

— Знаеш ли къде е сега?

— Последния път когато бях там, той курсираше от Мосул до Багдад и обратно. Върти търговия с части за коли. Няма да повярваш, но бизнесът му процъфтява.

— Намери го и ми уговори среща с него.

— За кога?

— За утре сутринта. И си намери заместник да информира президента. Ти идваш с мен.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Ще ти обясня в самолета. Среща в „Андрюс“ след два часа.

— Дадено.

Ашани откри, че контролираните къси вдишвания помагаха да намали кашлицата. Той беше прегърнал страничната облегалка на дивана, а до него седяха главнокомандващият въоръжените сили и външният министър. Върховният водач седеше сам на отделно кресло, само на метър от Ашани, точно срещу него. Стаята беше лишена от всякакви технически устройства. Никакви компютри и плазмени телевизори. Нито диапроектори или подвижни екрани. Нямаше дори конферентна маса. Интериорът по нищо не се отличаваше от този на шаховете и аятоласите преди векове. Различни съветници и простосмъртни идваха да се жалват, а монархът се произнасяше като висша съдебна инстанция. Той не се интересуваше от детайлите по изпълнението. За всичко се грижеха съветниците. Системата даваше на Върховния водач и удобството да си приписва заслугите за всичко положително и да се дистанцира от всичко отрицателно, което се случваше в страната.

Стените бяха голи с едно-единствено изключение. Над дясното рамо на Върховния водач беше окачена негова фотография в рамка. Между стола му и мястото, където се бях разположили Наджар и Аматула, беше поставено иранското знаме, в опит да се придаде по-делова и официална атмосфера на мрачната стая. Президентът и председателят на Съвета на пазителите бяха свалили маските и изобщо не криеха враждебните си чувства. Те бяха съперници, противници и всички присъстващи тук добре го знаеха. Двамата седяха като на тръни, леко раздалечени и наклонени настрани: Наджар към Върховния водач, а Аматула — към Ашани.

Когато лекарят му каза, че би искал да го прегледа в болницата, Ашани се беше поколебал само секунда. Той си даваше сметка, че е важно да присъства на срещата, ако не за друго, то поне да не позволи на Аматула да стовари вината за случилото се върху него, а също и да му попречи да повлияе на Върховния водач за отприщването на някоя глупава и неразумна кампания за възмездие. Но имаше и едно друго нещо, което не му даваше мира. Той беше силно разтревожен от видяното в дълбоката дупка, образувала се на мястото на доскорошния център на иранската научна мисъл и гордостта на нацията. И по-точно, той беше разтревожен от онова, което не беше видял.

Да, наранената персийска гордост изискваше да отвърнат на удара. Ашани и повереното му министерство щяха да играят ключова роля в тези действия, каквито и да бъдеха те. Да прибегнат до класически военен контраудар би било глупаво, но въпреки всичко неколцина от членовете на Съвета щяха да призоват към тотална пълномащабна война с Израел. В следващите няколко седмици щеше да има доста дрънкане на оръжие, но в крайна сметка Техеран щеше да възложи на своите подръчни помощници да свършат черната работа. Тази част от акцията на възмездие нямаше да срещне особени трудности. В Близкия Изток беше пълно с бедни палестинци, които с радост биха посрещнали възможност да станат атентатори-самоубийци и да се превърнат в мъченици.

По-непосредствената грижа на Ашани беше да защити себе си и своите хора. Някой щеше да го отнесе за станалото в Исфахан. Човек би си помислил, че Министерството на разузнаването не би станало обект на чистка, но с президент като Аматула никой не можеше да бъде сигурен. Когато той представяше своята версия на случилото се, фактите не го интересуваха. Ситуацията щеше да загрубее. Когато настъпеше неизбежният момент за играта „натопи другия“, силите в Съвета със сигурност щяха да се прегрупират, да се разрушат стари и да се създадат нови съюзи. Кой щеше да се опита да пренапише историята? Кой щеше да отстъпи? Кой кого щеше да удари с нож в гърба? Всичко беше възможно. Затова и Ашани не можеше да си позволи да лежи безучастно в болницата, докато докторите му бъркат и надничат в тялото.