Винс Флин - Врагът сред нас

Избухливият молла погледна Аматула през затъмнените стъкла на очилата си и попита:

— И с какво предлагаш да ги изтласкаме в морето?

Аматула изобщо не трепна.

— Генерал Зариф ме увери, че Революционната гвардия е в бойна готовност. Над петстотин хиляди бойци. Евреите ще са късметлии, ако съберат и сто хиляди.

— И как ще ги закараме там? — попита Наджар с нарастващо негодувание. — Да вземем да поискаме разрешение от американците да минем през Ирак, а! Или да ги качим на десантни кораби и да минем през Суецкия канал? Да не мислиш, че евреите ще ни позволят да придвижим силите си по море и че няма да потопят корабите при първа възможност?

Аматула запази самообладание и със спокоен тон отвърна.

— Не съм казвал, че ще предприемем военни действия още утре или от другата седмица. Само имах предвид, че с този акт евреите и американците ни обявиха война и трябва да ги накараме да си платят.

— Напълно съм съгласен с това, но нека да не се залъгваме, че ще можем да прогоним евреите. Точно този начин на мислене ни доведе до тук. — Наджар беше един от първите изявени критици на ядрената програма.

Аматула се престори на шокиран.

— За какво намекваш?

— Нищо не намеквам, само констатирам фактите. Аз се противопоставих на програмата именно поради тази причина. Още преди години ви предупреждавах как ще свърши цялата тази работа. Безчет долари и безценни учени. Край, няма ги вече!

— Ние сме в правото си да се защитаваме! — извика Аматула.

— И имаме дълг пред иранския народ да го правим разумно! — контрира го Наджар.

— Прави сте и двамата — обади се спокоен глас от вратата.

Ашани обърна глава по посока на гласа. На вратата стоеше Върховния водач, облечен в най-скъпите си одежди. На лицето му беше изписан силен интерес към ставащото. Той беше мъдър и не се поддаваше на емоциите. На Ашани често му се струваше, че аятолах Али Насири се отнася към президента и най-близкия си съветник като към две каращи се деца.

Рап би предпочел да води този разговор насаме, но удобният момент беше твърде кратък. Най-малкото, със сигурност Китай и Русия следяха Еър Форс-1 с разузнавателните си спътници и прихващаха или се опитваха да прихванат сигналите, излъчвани и приемани от самолета. Техническите специалисти от Пентагона и Агенцията за национална сигурност се кълняха, че комуникационната връзка с Вашингтон е сто процента защитена против подслушване, но Рап имаше причини да се съмнява в това. Той беше достатъчно на ти с историята и знаеше доста случаи, в които учените даваха подобни уверения и впоследствие се оказваше, че са се лъгали. Рап винаги си имаше едно наум — че такова нещо като абсолютно защитена комуникация не съществува. При все това работата му понякога не търпеше никакво отлагане и невинаги имаше възможност да говори със събеседниците си на четири очи.

Президентът го беше накарал сериозно да се замисли. Той винаги се беше възхищавал професионално на иранците и на изкусната им пропаганда. Водачите им разбираха, че ключът към оцеляването им е да накарат хората да мразят и винят Америка и Запада за всички техни беди. Нямаше значение дали обвиненията бяха подкрепени с доказателства или не. Важно беше само да разпалват националната гордост. И в близките седмици тази стратегия щеше да заработи с пълна сила. Америка отново щеше да бъде обвинена, с или без доказателства. Достатъчно беше само да ги заклеймят публично. Редовите иранци нямаше изобщо да се замислят дали Вашингтон наистина е замесен в разрушаването на комплекса или не. До такава степен им беше втълпявана омразата към големия Сатана Америка, че те щяха да се хванат на лъжата без да настояват пред водачите си за доказателства.

Именно осъзнаването на това обстоятелство и прагматизмът на президента накараха Рап да помисли за провеждането на класическа тайна операция. Щом Иран искаше да играе бързо и мръсно, тогава щеше да получи заслужен контраудар. И то такъв, че да затвори устата на гръмогласния им президент веднъж завинаги. Отсъствието на какъвто и да било самолет, било то американски, израелски или какъвто и да е друг, над обекта по времето на инцидента, оставаше само два възможни варианта. Първия Рап отхвърли веднага, защото познаваше израелските си колеги прекалено добре и защото шансовете една случайна злополука да доведе до такива тотални поражения бяха пренебрежимо малки. Вторият вариант беше, че зад разрушението все пак стояха израелците. И отново защото ги познаваше твърде добре, той не се съмняваше, че те по някакъв начин бяха успели да унищожат комплекса.