Винс Флин - Врагът сред нас

Ашани погледна часовника си. Наближаваше обед.

— Защо не пратиш хора да го заведат до кафето? — Ашани не даде никаква възможност на Фарахани да се възпротиви и отвори вратата на кабинета. — Ще ви чакам при асансьора.

Мухтар се присъедини към него в коридора няколко секунди по-късно. Той настигна министъра на разузнаването и му каза:

— Този Фарахани е идиот.

Ашани сви рамене.

— Имад, извън министерството не взимам лично решения.

— А би трябвало.

— Трябва да погледнеш нещата откъм другата им страна. Макар и да не блести с ума си, той е неподкупен.

— Прекалено много се е привързал към тези хора и е наивен.

— Едва ли това има значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Така или иначе доста открито разгласихме програмата. Американците разбраха, че обектът в Натанз е само за заблуда. Наляхме милиони долари във фалшивия ядрен комплекс, за да атакуват него, ако се стигне дотам. Планът беше добър. Населението в района е малобройно. Американците щяха да клъвнат на въдицата и да оставят този комплекс непокътнат.

— Наистина ли знаят, че Натанз е за заблуда? — По тона на Мухтар личеше, че това е новина за него.

— Да. Сега те заедно с израелците са наясно, че сме скрили всичките яйца в една кошница.

— Не мисля, че ще нападнат. Поне не и по въздуха. Вече доста разклатиха позициите си в международната общност.

Ашани се поколеба дали да каже това, което му беше на ума. Част от него искаше да поспори с Мухтар:

— Преди година бих се съгласил с теб.

— И какво се промени оттогава?

Двамата стигнаха до асансьора и се спогледаха. Бяха с еднакъв ръст, Ашани — по-слаб, а Мухтар — по-набит.

Министърът прошепна заговорнически:

— Нашият добър приятел стана прекалено приказлив в желанието си да види Израел заличен от картата на света.

— Не споделяш ли възгледите му? — попита мнително Мухтар.

— Не съм казал такова нещо. Просто не съм сигурен дали е разумно да отправяш заплахи, ако не си готов да се защитиш.

Мухтар кимна едва забележимо.

— Стореното-сторено. Няма как да се върне назад. Важното сега е да гарантираме пълната безопасност на комплекса, а аз не мисля, че този малоумник е подходящ за задачата.

Ашани не искаше да се замесва още повече в тази бъркотия.

— Аз не съм толкова убеден, че няма да ни нападнат по въздух. Достатъчно е само един бомбардировач B-2 да нахлуе във въздушното ни пространство. Изобщо няма да го видим. Те са направени по технологията „Стелт“, летят на височина петнайсет хиляди метра и носят боен товар над осемнайсет тона. Не се съмнявам, че американците са разработили нова бомба, която може да пробие всичките етажи на комплекса.

— Ще им трябва ядрена бомба. — Мухтар поклати глава. — А те никога не биха стигнали дотам. Освен това не американците ме тревожат. Ръцете им са вързани в Ирак, където се накиснаха в голяма каша. Европейските им съюзници не биха допуснали подобно нападение. Повече ме притесняват евреите, а американците не биха им дали от новите B-2.

— Тогава как ще ни спрат евреите според теб?

— Струва ми се, че ще продължат с диверсиите и тайните операции. Ще убият още наши учени, но това само временно ще ни забави. Накрая сигурно ще се опитат да унищожат това място. Въпросът обаче е: Как?

Ашани не го беше грижа особено много за Мухтар. Той имаше склонна към насилие и жестокости натура и затова не се котираше високо в цивилизована среда. В същото време обаче не биваше и да го подценява. Мухтар беше успял в начинания, в които се бяха провалили цели държави. Нападенията на атентаторите-самоубийци и ракетните атаки, а не ООН и заплахите от санкции, бяха причината евреите накрая да се съгласят да отстъпят на палестинците част от територията си. Нямаха заслуга в това и Египет, Сирия, Йордания и другите съседни арабски страни, които заплашваха Израел с война. Стратегията на войната беше изпробвана многократно и всеки път се оказваше дяволски трудно да прогонят евреите от онази шепа земя. Мухтар беше боец, способен да предугажда ходовете на противниците си.

Ашани понечи да отговори, но го прекъсна Фарахани, който каза, че въпросният учен вече обядвал в кафетерията. Вратите на големия асансьор се отвориха и Ашани подкани Мухтар да влезе първи. Водачът на „Хизбула“ се поколеба и подсъзнателно се нацупи, но после стъпи в стоманената кабина. Ашани наблюдаваше поведението му с нов интерес. Последва го в асансьора и се приближи до задната стена, където Мухтар беше заел позиция като хванато натясно животно. Очевидно главатарят на „Хизбула“ не обичаше затворените и тесни пространства. Когато вратите се затвориха, Мухтар притвори очи и си измърмори нещо.