Винс Флин - Врагът сред нас

— Мисля, че познавам повереното ми ведомство по-добре от Мухтар.

— Няма да споря с теб по този въпрос, но така или иначе се стигна дотук и сега силно се нуждаем от уменията и помощта ти, за да преодолеем кризата. Мога ли да разчитам на теб?

Ето ти и изпитанието за лоялност, каза си Ашани. Той се замисли за двамата генерали в другата стая. И двамата бяха силно предани на Аматула, и никой от тях не би се поколебал да прибегне до насилие, за да постигне поставените цели. В следващата секунда мислите му се насочиха към жена му и дъщерите му, после отново към критичната ситуация. Сега беше моментът да се опълчи срещу този луд.

— Разбира се, че можеш — отвърна Ашани с възможно най-искрения си тон. — Аз най-добре от всички знам, освен теб може би, че това безумие с Америка трябва да спре.

— Добре. — Аматула доволно плесна с ръце. — А сега, както сигурно предполагаш, имам много работа. Върховният водач се връща от Исфахан и аз трябва да подготвя доклад за него, както и да продължа да търся подкрепата на съюзниците ни срещу американската агресия.

— Аз с какво мога да помогна?

Аматула го отведе до бюрото в другия край на кабинета.

— Имад страшно се нуждае от помощ. Боя се, че неговата агентурна мрежа е разкрита. Засега той е прибрал на тайно място Кенеди, но може би ще се наложи да я премести. — Аматула отвори чекмеджето на бюрото и извади оттам лист хартия. На него на ръка бяха написани десет телефонни номера. Първите два бяха подчертани. — Говорих с него два пъти. — След всяко следващо обаждане използвай следващия номер.

Ашани взе листа и погледна номерата.

— Когато минеш през всичките, започни отново от първия.

— Какво трябва да направя?

— Обади му се. Представи се като Али. Той ще ти се представи като Кир. Разбери от какво има нужда. Последния път, когато говорих с него, той беше уверен, че може да накара Кенеди да признае, но каза, че градът гъмжи от американски и иракски военни.

Стомахът на Ашани се сви. Мухтар беше един брутален гангстер.

— Каза ли къде я държи?

— Не. — Аматула поклати глава. — Попитах го, но той не пожела да говори за това по телефона. — Президентът му подаде мобилен телефон. — При спешна необходимост ще те потърси на този.

— Нещо друго?

— Да. Ако има начин да я прекараме през границата без да ни хванат, искам да го направиш.

Ашани чинно кимна и отговори:

— Веднага ще се заема.

Кенеди лежеше гола на пода. По лицето й се стичаха солени сълзи и се сливаха с локвите урина на голата пръст под нея. Гащите и сутиенът й лежаха разкъсани на парцали на метър от нея. Миризливото одеяло, което й беше давало поне някакво чувство за сигурност, й беше изтръгнато от ръцете и захвърлено в другия край. Похитителите й стояха над нея и се смееха, докато образно и живо описваха как ще я изнасилят. Досега като че ли й беше спестявано само това унижение.

А единственото й провинение беше, че поиска да отиде до тоалетна. Съвсем обикновена физиологична нужда, която през целия си живот беше смятала за проста даденост. Мъжът, който се нарече Мухамад, беше отвърнал, че няма да е проблем. Вместо това пазачите й поставиха ръждива кофа до нея и останаха да я гледат, хилейки се подигравателно. Кенеди клекна над кофата и се опита с помощта на одеялото да си създаде някаква лична неприкосновеност. Докато се облекчаваше обаче, единият от мъжете така я изрита, че тя се просна на пода. Вторият й издърпа одеялото и двамата заедно разкъсаха бельото й. Мъжете започнаха да я бият по голата плът, с плесници, юмруци, ритници. Кенеди направи плах опит да се защити, но те бяха прекалено силни и къде-къде по-жестоки и безскрупулни.

Накрая не й остана нищо друго освен да се свие на кълбо и да се надява, че скоро ще се уморят да я налагат. Когато накрая им омръзна, те свалиха гащите си и уринираха върху нея. Тогава и започнаха да й описват в най-ужасяващи подробности как ще я изнасилят. Кенеди не викаше, нито плака силно. Само лежеше и безмълвно остави сълзите си да текат. Помисли си за сина си Томи, за майка си и за живота си, който беше посветила на страната си. Не запита съдбата „Защо трябваше да съм точно аз?“, нито изпадна в самосъжаление, просто прие суровата си участ такава, каквато й беше отредена — много печален и трагичен край на един иначе великолепен и чудесен живот.

Вече се беше примирила с мисълта, че ще е по-добре да умре, отколкото да издаде най-ревниво пазените тайни на страната си. Имаше дълг пред мъжете и жените от ЦРУ и пред вербуваните от тях агенти. Даваше си сметка, че няма да може да издържи на още много побоища и затова умът й започна да търси начини да сложи край на мъченията. Сълзите рязко спряха и по някакъв странен начин решителността сама да сложи край на живота си й даде вътрешна сила.