Дейвид Морел: Шпионинът, който дойде на Коледа

— Той вече е мъж — обади се Пол.

— Чувам сирени — каза Коул, като вдигна поглед. Каган разбра, че разполага с малко време, затова пристъпи към Мередит и бебето, което държеше. Сложи пръст на малкото му чело.

— Детето на мира… Бог ми е свидетел, че се надявам да е така. Порасни силен и здрав, малкия. Накарай ме да повярвам, че на земята може да има мир и хората да са добри.

Андрей извика отвън. В гласа му се долавяше нервност.

— Сирените, Пьотър.

Каган погледна към Тед.

— Лявата ти буза кърви.

— Какво? — Броди вдигна ръка към лицето си и докосна кръвта. — Може да е от някое летящо стъкло или…

— Не. От ножа е. Разрезът е дълбок. Опасявам се, че ще ти остане белег.

— Това е хубаво.

— Не разбирам.

— Ще ми напомня за това, което едва не изгубих. — Тед се обърна към Мередит и Коул.

Каган направи същото.

— Мередит, някой казвал ли ти е някога колко си хубава?

Тя сведе засрамено поглед. Пол беше сигурен, че ако лампите светеха, щеше да види, че се е изчервила.

— Тед, не мислиш ли, че е красива?

— Много.

— Казвай й го всеки ден.

Каган отиде в кухнята и си облече шубата, за да прикрие ризата си, която беше обагрена от кръвта на Михаил. Пусна пистолета на руснака и своя глок в десния си джоб. После взе пистолета на Яков и го зареди с единствения останал пълнител, който намери в дрехите му.

— Мередит, разкажи на полицията всичко, което се случи. Не пропускай нищо. Не знаеш нищо, което може да ми навреди. Просто им кажи истината. А ти, Коул, не забравяй историята за влъхвите.

— Шпионската версия на Коледа. — Момчето звучеше замаяно.

— Каква е тази история?

— Синът ти ще ти я разкаже.

— Пьотър! — извика предупредително Андрей. — Полицията! Нямаме време!

— Тед, ела с мен. — Те отидоха при входната врата. — Когато се биех с втория мъж, усетих, че нещо го удари. Ти ли го удари изотзад?

— С една лампа. — От бузата му капеше кръв.

— Значи за теб все още има надежда. Стрелял ли си някога с пистолет?

— Не.

— Насочваш цевта и натискаш спусъка. Има си разни тънкости, но това е основното.

— Има ли някаква причина, поради която искаш да знам това?

— Вземи този пистолет. Ако мъжа, с когото си говорил — онзи с ръбатото лице и дебелите вежди — се опита да влезе в къщата, не му позволявай.

— Мислиш, че може да наруши думата си? Съмняваш се, че ти е устроил капан?

— Очаквам го — отвърна Каган, като избегна погледа на Броди. — Коул, какво е основното шпионско правило?

Коул отговори механично:

— Винаги си имай едно наум.

— А другото?

— Винаги разполагай с резервен план.

— Гордея се с теб. — Той изгледа втренчено баща му. — Тед, мога ли да разчитам, че ще спреш онзи мъж, ако се опита да влезе вътре?

— Ще направя всичко, за да защитя семейството си.

— Не забравяй това. Да защитаваш семейството си.

— Имаш думата ми.

— Ако някога го забравиш, ако някога нараниш отново жена си и сина си, един ден ще се върна и ще ти припомня този разговор.

— Няма да е необходимо. — Тед протегна ръка. Пол се здрависа с него, като забеляза, че въпреки всичко, което се беше случило, мъжът стисна ръката му здраво.

— Вярвам ти. — Вече на вратата, той се обърна и погледна към бебето, което се беше сгушило доволно в ръцете на Мередит. Отново ли ми даваш знак? Че всичко ще бъде наред?

— Наслаждавай се на розите си, Мередит.

— Благодаря, че ни спаси живота.

— Няма за какво да ми благодариш. Аз съм този, който ви въвлече в опасност. Нямаше да оцелеем, ако не бяхте толкова силни. — Каган посочи към Коул. — Познавам шпиони, на които имам по-малко доверие.

— Благодаря ти все пак — каза Мередит, — че изпълни обещанието си. — Тя погледна към Тед, после отново към него. — Благодаря за коледния подарък.

Когато Пол събра смелост и посегна към дръжката на вратата, тя добави:

— Така и не ми каза как се казваш. Мъжът отвън те нарече Пьотър. Това същото като Питър ли е? Така ли се казваш?

— Така ме нарича той.

Мередит помисли върху думите му и кимна.

— Разбирам. Който и да си, честита Коледа.

Каган отвори вратата и излезе под светлината на лампите. Ако Андрей възнамеряваше да го застреля, това беше неговият шанс. Но не се случи нищо. Всичко е въпрос на вяра — помисли си той. Като трепереше от студ, напусна къщата и тръгна под сипещия се сняг към портата. Чу тихото бръмчене на двигател. А когато излезе на алеята, видя тъмния силует на рейндж роувъра.

Ще се случи, когато отворя портата.