Дейвид Морел: Шпионинът, който дойде на Коледа

Каган чу някакъв напрегнат глас зад гърба си. Беше на Тед. После осъзна, че Броди не говори с някого, който се намира в къщата, и че е направил нещо забележително.

— Андрей — рече той през счупения прозорец, — Тед се оказа много по-корав, отколкото си мислехме. Рискува живота си, за да спаси жена си и сина си. Претърсил е един от труповете за мобилен телефон. В момента разговаря с полицията. Не знам как е успял да се свърже с тях. Но го е направил. Казвам ти всичко това, в случай че си намислил нещо изненадващо.

— Мислиш, че те лъжа?

— Мисля, че ако това е номер, с който целиш да вземеш бебето, разполагаш с не повече от пет минути.

— Що за приятели сме, щом не си вярваме? — смъмри го Андрей. — Всъщност ти си този, който разполага с не повече от пет минути. Ако искаме да оправим нещата, трябва веднага да се махнем оттук. Когато дадох ключа за къщата на Яков, задържах ключовете за колата. Използвах ги преди няколко минути, за да изкарам рейндж роувъра от гаража.

— Не чувам двигателя.

— Нищо чудно, като се има предвид какво са причинили експлозиите на ушите ти. Какво стана?

— Голямата беше от микровълновата, която взривих.

— Находчив, както винаги. Сигурен съм, че Яков и Михаил са били крайно изненадани.

— Яков със сигурност беше.

— Така му се пада на копелето, да не беше бягал, когато онзи наркобос се опита да ме убие в Колумбия. Решавай, Пьотър. Ако искаш да мина на твоя страна, трябва да излезеш от къщата и да ми помогнеш да направя онова, което е необходимо.

Снегът вече валеше толкова силно, че Каган не можеше да различи почти нищо през прозореца. Дали не се опитва да ме подлъже да се покажа?

— Андрей, знаеш ли какво означава Санта Фе?

— Някой в тълпата го спомена тази вечер. Светата вяра.

— Предполагам, че е време и аз да проявя малко вяра.

Готов съм на всичко за бебето. Трябва да задържа вниманието на Андрей. Трябва да не го допускам в къщата.

— Добре, излизам. — Той се обърна към Тед, който отдръпна мобилния телефон от ухото си и му каза: — Един екип на Специалните части и една линейка идват насам.

— Слава богу — обади се Мередит. Тя излезе от пералното помещение и силуетът й изплува от дима, който излизаше на талази от кухнята. Каган видя на оскъдната светлина, която влизаше отвън, че държи бебето.

— Добре ли си? — попита я той.

— Уплашена съм. И ми се гади. — Тя погледна нервно към трупа на Яков, после бързо отмести поглед.

— А бебето?

— Невредимо е.

Каган изпита облекчение, но изведнъж се сепна.

— Чакай малко. Къде е Коул?

— Коул? — извика Тед с изстинал глас. — Къде си, сине?

— Коул? — Мередит се огледа отчаяно.

Пол беше на път да изпадне в паника, уплашен, че момчето е било застреляно, когато се чу слаб гласец:

— Тук съм — каза Коул. И излезе с накуцване в тъмния коридор. После тръгна с несигурна крачка между чекмеджетата по пода, като влачеше след се бе си бейзболната си бухалка.

Трупът на Михаил се виждаше ясно дори и в мрака. Момчето спря пред него.

— Коул, виждаш ли ме? — попита го Тед. — Гледай към мен. Не гледай надолу, синко. Сега ще дойда да те взема.

Под обувките на Броди захрущяха стъкла. Той вдигна сина си и го пренесе над трупа.

Когато го остави долу, Каган сложи окуражително ръка на рамото му. По време на схватката се беше случило нещо, което го беше озадачило, но сега всичко му стана ясно.

— Коул, когато ти казах да си потърсиш ново скривалище, ти къде отиде? — попита го той. — Дойде от коридора. В банята ли беше?

— Да. — Коул звучеше така, сякаш е в шок. — Бях легнал във ваната.

— Вторият мъж ни нападна от голямата спалня — продължи Пол. — Но на мен ми свършиха патроните. Имах време да си извадя ножа само защото се спъна.

— Разбира се — обади се Мередит. — Спънал се е в едно от чекмеджетата.

— Не, той знаеше за тях — каза й Каган. — И се движеше предпазливо. Не мисля, че се е спънал в чекмедже.

— Тогава какво е станало? — попита Тед. — Защо падна?

— По-добре попитай Коул.

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Кажи им, Коул — рече Каган. — Майка ти и баща ти трябва да знаят колко си смел.

— Смел? — повтори слисано Броди.

Момчето се поколеба.

— Трябваше да помогна. Беше толкова шумно, че мъжът не ме чу да излизам от ваната. Когато претича край банята, го спънах с бухалката.

— Ти си го спънал? — попита удивена Мередит.

Коул се заигра нервно с бухалката.

— Не знаех какво друго да направя.

Мередит каза нежно:

— Милото ми смело момче.